Невинните

— Може би — кимна Роби и се обърна към Ванс. — Жената те наблюдаваше зад пердето.

— Естествено. В момента вероятно звъни на мъжа си, затова е по-добре да тръгваме.

— Аз ще поема срещата с него — отсече Роби. — А ти оставаш с нея.

— Докога ще вися по разни коли? — възропта Джули.

— Спокойно, и на теб ще ти дойде времето — отвърна Роби. — На всеки от нас ще му дойде времето, преди тази история да приключи.

Стигнаха до банковия клон за по-малко от десет минути. Роби ги остави в колата и влезе в малката тухлена сграда, разположена точно зад ъгъла на една от най-оживените улици в Манасас. Попита за Гейбриъл Сигъл и беше въведен в остъклен правоъгълник с размери три на три.

Сигъл беше набит мъж с бледо лице, висок около метър и седемдесет. Според Роби изглеждаше доста по-добре, отколкото на снимката във Фейсбук.

— Каква е тая работа? — надигна се от стола си той. Явно вече беше разговарял с жена си.

Роби му показа значката си и започна направо:

— По време на Първата война в Залива сте били командир на взвод, нали?

— И какво от това? Да не би армията да ме иска обратно? Ако е така, няма как да стане. Минах по реда си. Вече съм твърде стар, за да бродя из пустинята с пушка на рамо.

След тази тирада човекът седна обратно зад бюрото си, а Роби остана прав.

— Интересуват ме по-скоро хората, с които сте служили. Поддържате ли контакт с някои от тях?

— Да, с двама-трима.

— С кого по-точно?

— А за какво по-точно става въпрос?

Банкерът показва нокти, помисли си Роби.

— За националната сигурност — отвърна той. — Мога да добавя, че има връзка с един наскоро взривен автобус и смъртта на няколко души, разстреляни в ресторант до Капитолия.

Сигъл стана още по-блед.

— Господи! — възкликна той. — Нима е замесен някой от стария ми взвод? Не мога да повярвам!

— Искате да кажете, че познавате добре тези хора?

— Как да ви отговоря… Все пак се сражавахме за страната си. Не е възможно някой да се е обърнал срещу нея… — Мъжът замълча, подпрял месестите си длани на евтиното бюро. Приличаше на малко момче, на което току-що са съобщили, че кученцето му е прегазено от кола.

— С кого от тях сте под държали връзка?

Сигъл се сепна, замисли се за момент и бавно започна да изрежда:

— С Дъг Бидъл, Фред Алварес, Бил Томсън и Рики Джоунс. Но Рики умря преди доста години.

— Знам — кимна Роби. — Но те не живеят в района, а са пръснати навсякъде.

— Вярно, но има и други начини за контакт. Телефони, имейли. Преди време Дъг ми дойде на гости и му показах паметниците. Фред загина при автомобилна катастрофа, а Били налапа дулото и натисна проклетия спусък. Дъг и Рики се разболяха от рак. А и двамата са по-млади от мен. Това се дължи на всичките гадости, на които бяхме изложени по време на войната. Синдромът на Войната в Залива, нали знаете… Дори в този момент може да съм пътник, без да подозирам. И при най-слабото главоболие започвам да си мисля, че всичко е свършено.

Човекът млъкна и се облегна назад. Роби седна срещу него.

— А виждате ли се с някой от бойните си другари, които живеят в района? — попита той.

— Няколко пъти се срещнах с Лио Брум. Но това беше доста отдавна.

— Колко отдавна?

— Преди повече от десет години. Сблъскахме се случайно. В един сиатълски бар, представяте ли си? Той беше там по бизнес, а аз току-що бях сменил работата си и присъствах на някакъв семинар. Стори ми се, че се справя добре. Работеше за правителството, но не си спомням точно какво…

— Друг?

— В Близкия изток бях близък с Къртис Гети. Но него не съм го виждал, откакто се прибрахме в Щатите. Дори не знам къде е в момента…

В гробищата, отвърна мислено Роби.

— Лио Брум споменавал ли е Гети?

— Не помня. Останах с чувството, че са прекъснали всякакви връзки помежду си. Но, както вече споменах, това беше преди десет години.

Преди десет години, помисли си Роби. Май тъкмо там е цялата работа.

— Някой друг? — попита на глас той. — Рик Уинд например?

— Четох, че са го убили. Заради него ли сте тук?

— Имали ли сте контакти с него?

— Не, от години не съм го виждал. По-рано се срещахме, но той се промени. Особено след като купи онази заложна къща в предградията. Не знам… Стана друг човек…

— А Джеръм Касиди?

— Него не съм го виждал, откакто се уволнихме.

— Но той живее в района, съвсем наблизо.

— Не знаех.

— А Елизабет ван Бойрън? Това е фамилията ѝ по съпруг. А моминското ѝ име е било…

— Знам, Елизабет Клеър.

— В онези години жените на военна служба са били нещо необичайно, нали?

— Да, разбира се. Днес нещата са различни. Но лично аз винаги съм смятал, че е глупаво да не се допускат до участие в бойните действия. Те се сражават не по-зле от мъжете. А в екип предимствата им изпъкват. Мъжете се правят на мачовци. Докато жените изграждат екипната перспектива. От опит мога да твърдя, че стрелят много точно. Поне така беше в Първата война. А нашата Лизи беше ненадмината. По-добър боец от всеки друг, включително и от мен.

— Но и тя вече не е в армията — каза Роби.

— Е, за това си имаше причини — отвърна Сигъл.

— Поддържали ли сте контакт с нея?

— Да, поддържах.

— Каква е причината да напусне армията?