Невинните

Роби бързо се огледа. Намираха се в гъсто застроен квартал, както почти навсякъде в Арлингтън. Магазините и жилищните сгради бяха плътно наблъскани едни до други, без никакво пространство между тях. Улиците бяха тесни, почти без места за паркиране, но с достатъчно удобни за наблюдение извивки и закътани местенца.

— Предлагам да отидем всички — рече той.

— Ами колата? — попита Ванс. — Не можем да я оставим без надзор. Не ми се ще да я заварим с някоя бомба под шасито.

— Получих тази кола от специално място — поясни Роби. — Това означава, че е оборудвана със специални средства за защита.

— Например?

— Например да ни извести за всеки опит за проникване или миниране.

Слязоха от колата. Роби напрегнато се озърташе.

— Какво има? — нервно попита Ванс. — Виждаш ли нещо?

— Не, но това още не означава, че не са някъде наоколо.

— На предишните места не беше толкова напрегнат.

— Да, но това е последното.

— Прав си — кимна Ванс и изпусна въздуха от гърдите си.

Името на ресторанта беше «Тексаски покер». Часът беше едва дванайсет без десет, но вътре имаше поне двайсетина посетители. Обзавеждането беше в стил уестърн — седла, оглавници, каубойски шапки и ботуши. Тапетите по стените изобразяваха стада добитък насред безкрайните равнини на Тексас, охранявани от каубои на коне. В дъното имаше огромен извит бар, който се простираше по цялата ширина на заведението. Високите столчета от изкуствена кожа бяха оформени като седла, а на стената зад бара беше окачено голямо знаме на Тексас. Около него бяха струпани стотици шишета с всевъзможни питиета, чието предназначение беше да смазват гърлата и да замъгляват сетивата, но най-вече да опразват портфейлите на клиентите.

— Много пари са хвърлени в обзавеждането на това заведение — отбеляза Роби.

Към тях се насочи облечена в черно млада жена с бяла шапка и бели каубойски ботуши. Носеше менюта.

— Покер на три ръце? — попита с усмивка тя.

— Може би — отвърна Роби. — Търсим един приятел, който би трябвало да живее на този адрес. Казва се Джеръм Касиди. Познавате ли го?

— Господин Касиди е собственикът на заведението.

Роби и Ванс се спогледаха.

— Тук ли е в момента?

— Мога ли да му предам кой го търси? — попита младата жена.

— ФБР — Ванс показа служебната си карта. — Заведете ни при него, ако обичате.

— Все пак нека проверя дали е тук — колебливо промълви сервитьорката.

— Само ако ви виждаме и чуваме — отсече Роби.

Любезността на жената се стопи.

— Какви неприятности има господин Касиди? — нервно попита тя. — Той е страхотен шеф!

— Искаме само да си поговорим — успокоително отвърна Роби. — Доколкото разбрах, той е тук…

— Да, в офиса отзад.

— След вас — каза Роби с широк замах към вътрешността на заведението.

Жената колебливо се раздвижи. Подминаха бара, прекосиха тесен коридор и завиха надясно. През врата с надпис «Вход за персонал» влязоха в нов коридор с две врати, разположени една срещу друга. Жената спря пред тази с табелка «Офис» и почука плахо.

Отвътре се чу шум. Роби плъзна ръка под сакото си. Ванс го забеляза и стори същото.

— Кой е? — обади се мъжки глас.

— Тина, господин Касиди. Едни хора от ФБР искат да разговарят с вас.

— Имат ли уговорена среща?

— Не.

— Кажи им да си уговорят.

Роби избута Тина и завъртя топката на бравата. Но вратата се оказа заключена.

— Хей, какво става там? — долетя гневният глас на Касиди. — Вече казах да си уговорят среща!

— Тук ФБР, Касиди! — извика Роби и заблъска с юмрук по вратата. — Веднага отворете!

Отвътре долетяха някакви неясни звуци, последвани от затръшване на чекмедже. Роби отстъпи крачка назад и стовари десния си крак върху топката на бравата. Вратата отлетя встрани. Тина изпищя.

Роби и Ванс измъкнаха пистолетите си, а агентката избута Джули назад.

— Стой тук! — заповяда тя и последва Роби, който вече беше проникнал в офиса.

Изправен зад бюрото си, Касиди ги гледаше втренчено. Беше висок колкото Роби, но по-слаб, с широки рамене и тесен ханш. Прошарена кестенява коса, издължено лице с правилни черти, няколкодневна брада. Беше с избелели дънки и свободно спускаща се бяла риза.

— Ще ми кажеш ли защо разби вратата ми и защо влизаш с насочен пистолет? — заплашително излая той, гледайки Роби.

— А ти ще ми кажеш ли защо отказа да ни отвориш, след като те помолихме?

Касиди извърна поглед от Роби и се втренчи във Ванс.

— Искам да видя служебните ви документи. Веднага! — кресна той.

Те му ги показаха.

Касиди ги разучи внимателно, придърпа бележника, който лежеше на бюрото, и си записа номерата на картите и значките.

— Това е за адвокатите ми, които ще ви скъсат задниците в съда — каза с дрезгав глас той.

— Вие не отворихте вратата, господин Касиди — напомни му Ванс.

— Щях да я отворя, ако не бяхте ме изпреварили. Освен това не знаех, че сте федерални агенти.

— Вашата служителка ви го каза изрично.

— На нея ѝ плащам десет долара на час, за да посреща и настанява клиентите. Не вярвам да прави разлика между федерален агент, пощальон и разбойник, решил да ме ограби. — Той погледна младата жена, която трепереше пред вратата. — Всичко е наред, Тина. Връщай се на работа.