Невинните

Жената побърза да изчезне, а Касиди отново се обърна към Роби, който прибираше пистолета в кобура си.

— А ти дори не си от ФБР, а от ОКР.

— Знаеш какво е ОКР?

— Знам, защото съм служил в армията. — Мъжът седна зад бюрото, измъкна тънка пура от джобчето на ризата си и я запали. — Е, за какво става въпрос?

— Пушенето е забранено във всички ресторанти и барове в щата Вирджиния — подхвърли Ванс.

— Вярно е, че доблестната управа на Вирджиния взе решение да лиши своите поданици от привилегията да пушат на подобни места — кимна Касиди. — Но също така е вярно, че здравното министерство, което трябва да прилага въпросния закон, няма реална власт да го направи. В много заведения хората си пушат на воля. А този кабинет е моето лично пространство, което съм оборудвал със специална вентилационна система именно за да пуша колкото си искам въпреки опасността да пипна рак на белите дробове. Ако искате, сядайте и гледайте как го правя…

— Имаме няколко въпроса към теб — заговори по същество Роби.

— Задай ги на адвокатите ми — отсече Касиди. — Сигурен съм, че ще чуеш решителното им не! — Той извади една визитка от бюрото си и му я подаде. — Тук са всичките им телефони, господин ОКР.

— Винаги ли си толкова бърз, когато имаш нужда от юридическите си хрътки? — изгледа го Роби.

— Отдавна съм изчислил, че заслужават всеки цент от безбожните си хонорари!

— Това означава ли, че често се нуждаете от юридически услуги? — попита Ванс.

— Тук е Америка, госпожо. Когато някой бизнесмен иска да си избърше задника, адвокатът му винаги трябва да е наблизо.

Роби бавно се огледа. Офисът беше със скъпи мебели, а край една от стените имаше етажерка със свидетелства и грамоти.

— По всичко личи, че бизнесът ти върви — отбеляза той. — Заведението трябва да работи добре.

— То е само една от двайсетте фирми, които притежавам. Всички те ми носят високи доходи и това ми позволява да не дължа нищо на никого. Я ми кажи колко от онези нещастници от «Форчън 500» могат да се похвалят със същото? Притежавам дори собствен самолет, ей богу!

— Браво на теб — рече Роби и остави картичката на адвокатската кантора на бюрото. — Тук сме, за да ти зададем няколко въпроса, свързани с взвода, в който си служил по време на войната.

Касиди зяпна от изненада и беше принуден да извади пурата от устата си.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Поддържаш ли връзка с някой от бившите си бойни другари?

Касиди зърна Джули, която надничаше през разбитата врата.

— Я ела тук, момичето ми — каза с променен глас той.

Джули погледна Роби, който ѝ кимна.

— По-близо — направи ѝ знак Касиди.

Джули се приближи до бюрото.

Касиди загаси пурата си в пепелника и разтърка брадичката си.

— По дяволите!

— Какво има? — озадачено го изгледа Ванс.

— Ти си Джули, нали? — попита той, без да обръща внимание на въпроса.

— Да. Но не ви познавам.

— Аз обаче познавам родителите ти, при това доста добре. Как я карат?

— Откъде ги познаваш? — вметна Роби.

— От взвода, разбира се. Двамата с Къртис Гети служихме рамо до рамо. На два пъти ми спаси живота.

— Доскоро дори не знаех, че татко е служил в армията — обади се Джули.

Касиди кимна, но не показа изненада.

— Не беше от най-разговорливите — промърмори той.

— А как разбрахте, че аз съм Джули? Никога не сме се виждали.

— Одрала си кожата на майка си, момичето ми. Същите очи, същите трапчинки… Освен това ние с теб сме се виждали. Само че ти беше още бебе. Поне два пъти съм ти сменял памперсите. Макар че хич ме няма да се оправям с малки деца.

— Значи си поддържал връзка с тях? — попита Роби.

— Само известно време. Не съм ги виждал, откакто Джули навърши годинка.

— Какво се случи?

— Нищо особено — каза Касиди и се загледа настрани. — Хората са вечно заети. Нямат време да се виждат и постепенно се отчуждават… — Обърна се към Джули и попита: — Майка ти как е?

— Майка ми е мъртва.

— Как така?! Какво се е случило, по дяволите? — Наложи му се да се подпре на бюрото, за да запази равновесие.

— Убиха я — отговори Роби. — И нея, и Къртис.

— Убили са ги?! — Касиди немощно се отпусна на стола си, после ги засипа с въпроси: — Защо? Как? Кой го направи?

— Надяваме се на твоята помощ, за да получим отговорите — отвърна Роби.

— На моята помощ ли?

— Да.

— Вече споменах, че отдавна не съм ги виждал.

— Не знаеше ли, че живеят във Вашингтон?

— Не. Когато се срещнахме за последен път, живееха в Пенсилвания.

— В Пенсилвания ли? — възкликна Джули. — Не знаех това. Мислех, че са от Калифорния.

— Къртис може да е бил от там. Но когато се прибрахме в Щатите, живееха в околностите на Питсбърг. Изобщо не знаех, че са се преселили тук.

— Значи по онова време и вие сте живели в Пенсилвания, така ли? — попита Ванс.

— Да. Дори за малко живях при тях. Но това беше отдавна. Опитвах се да си стъпя на краката. Познавах майка ти още преди да срещне баща ти. Те се ожениха, докато той все още беше в армията. Бях на сватбата им.

Джули го гледаше ококорено и жадно попиваше новите сведения за родителите си.