Невинните

— Рак. Първо на гърдата, но се появиха метастази. В мозъка, в белите дробове, в черния дроб. Днес вече е в терминална фаза, разбира се. Тръгнат ли метастазите, с човека е свършено. Срещу това нещо не са открити вълшебни куршуми. В момента се намира в един хоспис в Гейнсвил.

— Ходили ли сте да я видите?

— Допреди месец редовно. Ту идва в съзнание, ту изключва. Кара предимно на морфин и не знам дали още е жива. Не биваше да спирам да ходя при нея, но ми е много тежко да я гледам в това състояние.

— Как се казва хосписът?

— «Сентръл Хоспис Кеър». Съвсем близо до шосе двайсет и девет.

— Ясно.

— Това е от отровите, които дишахме там, да знаете! — разпалено добави Сигъл. — Обеднен уран, токсични коктейли от артилерийските снаряди, огромни пожари, от които небето почерняваше, всякакви боклуци, които не знаехме какви са… Всеки би могъл да е на нейно място, включително и аз!

Роби извади една визитка и му я подаде.

— Ако си спомните още нещо, обадете ми се.

— Всъщност за какво става дума? Как е възможно някой от взвода ми да се е забъркал в подобно нещо?

— Това се опитваме да разберем — отвърна Роби, замълча за момент и попита: — Бяхте предупреден от съпругата си, нали?

— Да — призна Сигъл.

— Какво я безпокои?

— Страхува се да не си загубя работата.

Роби си спомни за предположенията на Джули, свързани с тероризма и прането на пари.

— Защо? Имате ли проблеми в работата си?

— Не съм извършил нищо нередно, ако това намеквате. Но кой в днешно време се разкарва до банката, за да свърши някаква работа? Всичко става онлайн. За осем часа работно време виждам един-двама клиенти. Още колко време ще ми плащат за това според вас? Ето защо банките са толкова богати — защото пестят от работна ръка. Светът се промени. А моята грешка е, че не се променям достатъчно бързо заедно с него. Може би пак ще свърша в пустинята с пушка на рамо. Какво друго може да прави човек на моята възраст? Ще бъда един дебел наемен войник, нищо повече. Но ще пукна още на втория ден…

— Ами… благодаря за помощта.

— Моля — разсеяно кимна Сигъл.

Роби остави човека да се чуди кога ще му прочетат присъдата.

83

Двайсет минути по-късно влязоха в паркинга на «Сентръл Хоспис Кеър». Роби внимателно огледа петнайсетината коли, които се намираха там, и спря близо до входа.

— Ти или аз? — обърна се към Ванс той.

— Нека да дойда и аз — обади се Джули.

— Защо?

— Тя се е сражавала с баща ми. Може би знае нещо за него.

— Не е ясно дали е в състояние да говори — предупреди я Ванс.

— Тогава защо сме тук? — попита момичето.

— Аз ще я взема със себе си — рече Роби. — А ти оставаш на пост.

— Сигурен ли си? — изгледа го Ванс.

— Не съм, но ще го направя.

Двамата се насочиха към двуетажната тухлена сграда с много прозорци и жизнерадостна атмосфера, която никак не подхождаше на последно убежище за безнадеждно болни хора.

Служебната карта на Роби им осигури бърз достъп до стаята на Елизабет ван Бойрън. И тук беше уютно и ведро като навсякъде, с вази цветя на масата и саксии на перваза. Но надеждите за някаква допълнителна информация от тази жена се изпариха в момента, в който сестрата се отдръпна от леглото.

Елизабет ван Бойрън приличаше на скелет. Една тръба вкарваше в трахеята ѝ въздух от респиратора в ъгъла, друга изкарваше токсичния въглероден двуокис навън. От стомаха ѝ стърчеше сонда за изкуствено хранене, а към ръцете ѝ бяха прикрепени тръбичките на интравенозната система.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се към тях сестрата.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на госпожа Ван Бойрън, но виждам, че това е невъзможно — отвърна Роби.

— От шест дни е на командно дишане — поясни сестрата. — Понякога идва на себе си, понякога не. Приема много силни болкоуспокоителни. — Тя погали ръката ѝ и добави: — Изключително мил човек, служила е в армията. Жалко, че е в такова състояние… — Замълча за момент, после попита: — Какви въпроси искате да ѝ зададете?

Роби показа служебната си карта.

— Аз съм от Министерството на отбраната. В момента провеждаме едно разследване и попаднахме на нейното име като евентуален източник на информация.

— Разбирам — кимна жената. — Но сам виждате, че едва ли ще може да ви помогне. Болестта ѝ е в терминална фаза.

Роби спря поглед върху апаратурата за командно дишане и останалото оборудване.

— С това поддържате живота ѝ, така ли?

— Да.

Той стрелна с поглед Джули, която не отделяше очи от болната.

— Но тук все пак е хоспис, нали?

— Има различни хосписи — отвърна с леко притеснение сестрата. — Всичко зависи от желанията на близките на пациентите. — Погледна надолу и добави: — Но това няма да продължи дълго, независимо дали апаратурата е включена или не…

— Значи близките ѝ са поискали командно дишане? — попита Роби.

— Не мога да ви отговоря. Тези неща са лични. Не виждам какво общо имат с някакво военно разследване. — В гласа ѝ се долови леко раздразнение.

Джули пристъпи към перваза на прозореца и вдигна една снимка.

— Това ли са близките ѝ?

Сестрата ѝ хвърли любопитен поглед и се обърна към Роби.

— Представихте се като служител на Министерството на отбраната. Но защо това дете е с вас?