Невинните

— Сигурни ли сме, че е той? — попита Ванс.

— В страницата си пише, че е участвал в Първата война в Залива, добавил е дори поделението, в което е служил.

Роби се наведе над телефона и кимна.

— Това е истинският Сигъл.

— Според профила му работи като управител на клон на банка «СънТръст» — добави Джули.

— В района гъмжи от клонове на «СънТръст» — поклати глава Ванс. — Пише ли точно в кой от тях работи?

— Не, но харесва оръжия, футбол и лютива храна. Има двайсет и девет приятели. Това не е много, но все пак не знаем откога е във Фейсбук. И наистина е стар.

— Той е едва петдесетгодишен — възрази Ванс.

— Значи е много стар — безапелационно обяви Джули. — Освен това в страницата му няма нищо, което да обяснява защо бяха избити толкова много хора.

— Да погледнем и Касиди — предложи Роби.

Джули натисна няколко клавиша и страницата се зареди.

— Има доста хора с името Джеръм Касиди — обяви тя и натисна клавиша за скролиране. — Но сред тях не виждам човек с военна кариера, нито пък адреса, с който разполагаме. Поне в Гугъл го няма. Разбира се, мога да направя и по-задълбочено проучване име по име.

— Опитай Ван Бойрън — предложи Ванс. — Това име се среща по-рядко.

Джули изписа името.

— Доста повече, отколкото би допуснал човек — обяви тя. — Ще ми трябва известно време да ги прегледам.

— Не разполагаме с време — отвърна Роби. — Трябва ни бързо попадение.

Предварително беше вкарал колата в хамбара и тя вече беше готова, натоварена с оборудването от подземния арсенал. Ванс докосна един МР-5 и спря поглед на пушката «Барет», която беше в състояние да пробие дупка в брониран хамър.

— Откъде имаш тези неща? — попита тя, после поклати глава и побърза да добави: — Всъщност не ми казвай. Изобщо не искам да знам.

Роби извади от багажника три бронежилетки и подаде едната на Джули. Ванс си сложи втората и облече якето си върху нея.

— Наистина ли е нужно всичко това? — попита Джули.

— Само ако искаш да оцелееш — отвърна Роби.

— Много е тежка — оплака се тя.

— По-добре да е тежка, отколкото да пропусне куршума, който ще прониже тялото ти — рече Ванс.

Роби седна зад волана, а Ванс се настани до него. Джули се сви на задната седалка. Колата напусна хамбара без никакви маневри, тъй като Роби я беше вкарал на заден ход. Той слезе и отиде да заключи вратата. После се върна зад волана.

— Може би идваме тук за последен път… — каза Ванс.

— Да става каквото ще става — тръсна глава Роби. — А сега да видим какво ще ни каже господин Сигъл.

Подаде газ и излезе на черния път.

82

Улицата беше тиха, с дървета по тротоарите и скромни къщи с пристроени отстрани гаражи. На други места в страната такива имоти струваха два-три пъти по-евтино. Терените бяха зле аранжирани, а еднообразните къщички почти не се виждаха от избуялия неподрязан жив плет. Колите бяха паркирани предимно на улицата. В някои дворове играеха малки деца, наблюдавани от майки или бавачки.

Роби намали и заоглежда номерата. Ванс обаче го изпревари.

— Третата вдясно — обяви тя. — На алеята има микробус. Вероятно в къщата има хора.

Роби отби до тротоара, изключи двигателя и вдигна бинокъла пред очите си. Местата, от които можеха да ги атакуват, бяха твърде много, за да се надяват на поне относителна безопасност.

— Наоколо е прекалено открито — промърмори той.

— Това не е изненада — каза Ванс. — Ще отида да почукам, а ти ще ме прикриваш.

— А защо не обратното?

— Защото имам служебна карта на ФБР, която е по-впечатляваща от твоята.

— Всички федерални карти са впечатляващи.

Ванс вече беше отворила вратата.

— Гледай да отвърнеш на огъня, ако някой започна да стреля — подхвърли тя. — И бъди точен, моля те!

Роби и Джули останаха в колата, а агентката изкачи стъпалата пред входа и натисна звънеца.

Роби измъкна пистолета си от кобура и свали стъклото. Очите му започнаха да сканират околността на широки полукръгове, но винаги се връщаха на въображаемия квадрат със страна около метър, в който се намираше Ванс.

— Доста смело от нейна страна — отбеляза Джули.

— Тя е супер агент на ФБР, забрави ли? Предполага се, че там всички са смели.

— Не се опитвай да бъдеш любезен, Роби.

— Охо, вече станах Роби. А къде отиде Уил?

Джули не отговори.

Входната врата се отвори и той се втренчи в жената, която се появи на прага. Ванс ѝ показа служебната си карта и се зае да ѝ обяснява какво иска. Върху лицето на жената, най-вероятно съпругата на Сигъл, се появи смаяно изражение. Поговориха още няколко минути, после вратата се затвори и Ванс тръгна с бърза крачка към колата. Роби забеляза как пердето на един от прозорците помръдва и жената наднича иззад него.

Ванс се качи и той запали двигателя.

— Гейбриъл Сигъл работи в един от клоновете на банка «СънТръст», който се намира на десетина минути от тук — обяви тя. — Взех адреса от съпругата му.

— Изглеждаше изненадана — отбеляза Роби.

— Защото беше изненадана. По всяка вероятност си помисли, че има някакъв проблем в банката.

— Може би съпругът ѝ краде — напрегнато подхвърли Джули. — Или пере пари на терористите, а моите родители и останалите са го разкрили.