Невинните

По негово мнение това беше честна сделка. Разбира се, ако можеше да се вярва на Талал. Което, естествено, беше изключено.

Но въпреки всичко Роби щеше да я приеме. Ако не за друго, поне заради едно немалко предимство — нямаше да се наложи да преобърне света, за да стигне до принца. Той го призоваваше да се яви точно на мястото, на което щеше да бъде.

Роби вече беше убил двойника му. Съмняваше се, че Талал има втори. Неговото единствено желание беше да сложи край на живота му. Което съвпадаше напълно с желанието на Роби да отнеме неговия.

Използването на Ани Ламбърт беше тежък удар, отнел от Роби нещо много ценно и дори съкровено.

Той ми отне способността да вярвам в себе си. Може би завинаги.

Отново взе снимките и започна да ги разглежда една по една под светлината на лампата. Ани Ламбърт приличаше на това, което би трябвало да бъде при коренно различни обстоятелства: една красива жена с бляскаво бъдеще. Добър човек, изпълнен с желание да сподели добротата си с околните.

Тя не беше убиец по рождение. Просто я бяха отгледали да стане такава. Подготвена толкова добре, че дори той не заподозря нищо, преди да види разширените ѝ зеници.

И аз не съм убиец по рождение, помисли си той. Но въпреки това съм станал такъв.

Извади запалка от едно чекмедже, взе снимките и отиде в тъмната кухня. Там ги запали, пусна водата в мивката и се наведе над нея. Димът го блъсна в ноздрите, но той не се отдръпна. Остана да гледа как Ани Ламбърт се разпада и изчезва в канала. После старателно изми остатъците от малкия пожар.

Ани Ламбърт изчезна, сякаш никога не беше съществувала. Най-вече онази Ани Ламбърт, за която я беше вземал.

Роби излезе от кухнята и се зае да опакова багажа си.

Инструкциите бяха подробни и ясни и той възнамеряваше да ги изпълни. Поне повечето. Щеше да приложи своите собствени правила само за малка част от тях.

Разбира се, Талал щеше да очаква нещо подобно. В Мароко беше успял да го надхитри. Но Роби му го върна тъпкано във Вашингтон.

През следващите два дни щеше да стане ясно кой от двамата ще спечели третия решителен рунд.

97

На Коста дел Сол не беше толкова топло, колкото при последното му посещение. Духаше студен вятър, а сивото надвиснало небе предвещаваше скорошен дъжд.

Пътуването на борда на скоростния ферибот беше тежко. Големият кораб се люлееше доста силно, преди да набере скорост, но дори и след това вибрираше под ударите на високите вълни.

Роби беше облечен с кожено яке, дънки и военни ботуши. Беше преценил, че ботушите са най-подходящи за човек, на когото предстоят бойни действия. Но не носеше оръжие. Щеше да разчита на доставка на място, както винаги досега. Седна до един от прозорците, зад който чайките се бореха с напористия вятър и високите вълни. Сивите талази на Средиземно море се блъскаха в корпуса на ферибота, а пръските вода обливаха прозорците. Но повечето пътници, както и самият той, не обръщаха внимание на това. По принцип Роби не реагираше на нищо, което не го заплашваше пряко.

Прекосяването на протока продължи по-дълго заради силното вълнение. Когато пристигнаха в Танжер, небето на запад вече потъмняваше. Роби изтрополи надолу по мостчето и се присъедини към тълпата, която чакаше превоз за центъра на града.

За разлика от предишния път той се качи на един от автобусите заедно с група пътници. След като шофьорът затвори вратите и потегли, Роби се обърна и огледа ферибота за последен път. Питаше се дали ще остане жив, за да го вземе обратно. В момента не можеше да се обзаложи.

Двайсет минути по-късно автобусът спря и вратите се отвориха със съскане. Дъждът плющеше с пълна сила. Групата пое след екскурзовода, но Роби тръгна в обратната посока. Крайната цел на пътуването му беше уточнена предварително и там трябваше да го чака един човек.

И той наистина го чакаше. Беше младо момче, но с уморената физиономия на старец. Носеше бяла роба и тюрбан, а отдясно на шията му личеше грозен белег.

Роби знаеше, че подобни белези се причиняват само от назъбен нож. Самият той имаше такъв белег на ръката. Дори и най-добрият хирург не можеше да заличи пораженията от назъбеното острие.

— Роби? — попита младежът.

Той кимна.

— Дошъл си тук да умреш — изрече с равен глас непознатият.

— Да речем.

— Последвай ме.

Роби се подчини. Насочиха се към микробус, паркиран на съседната уличка. Вътре имаше петима мъже, по-едри от Роби и не по-малко тренирани от него. Двама от тях бяха облечени в роби, а останалите носеха обикновени дрехи. Всичките бяха въоръжени.

Обискираха го. Ръцете им не пропуснаха нищо.

— Дошъл си без оръжие?! — смаяно попита младежът.

— Какъв е смисълът? — сви рамене Роби.

— Мислех си, че няма да се предадеш без бой.

Роби не отговори. Вкараха го в микробуса, който скоро излезе извън града.

Дъждът се усили. Роби не се интересуваше от дъжда, а от вятъра, който, за съжаление, беше стихнал. Тежките капки плющяха отвесно и все по-бързо. Бурята наближава, помисли си той. Микробусът продължаваше пътя си.