Невинните

Тя го пое, но после се качи в кабината и решително затръшна вратата. Роби включи на скорост и потегли бавно и внимателно. Скърцането на гуми посред нощ можеше да привлече внимание, от което в момента не се нуждаеха.

— Защо промени решението си? — попита той.

— Лошите не връщат оръжията, които са отнели — промълви тя, помълча малко и добави: — Освен това ти ми спаси живота. Два пъти.

— Така си е — кимна той.

— Ясно е, че някакви хора ме преследват — промърмори тя. — Но кой преследва теб?

— Имам отговор на този въпрос — отвърна той. — Но няма да го споделя, защото това ще се отрази на бъдещето ти.

— Изобщо не съм сигурна, че имам някакво бъдеще.

След тези думи момичето се облегна назад и вдигна глава по посока на движението.

— За кого си мислиш? — тихо попита Роби.

Тя премигна, за да прогони сълзите си.

— Не ме питай, Уил.

— Добре — кимна той и увеличи скоростта.

Нощта беше изпълнена с трагични събития, но той имаше мрачното предчувствие, че нещата ще станат още по-лоши.

19

Роби отби пред един денонощен магазин, за да купи храна. Половин час по-късно фаровете на пикапа осветиха оградата на малка ферма. Той спря пред нея и погледна към съседната седалка.

Очите на Джули бяха затворени, но след като стана свидетел на реакцията ѝ срещу нападателя в автобуса, Роби изобщо не беше сигурен, че тя спи. Не я докосна, защото нямаше никакво желание да получи порция лютив спрей в лицето.

— Пристигнахме — кротко обяви той.

Очите ѝ се отвориха. Не се прозя, не се протегна, не разкърши рамене, както правят повечето хора. Просто се събуди.

Роби беше впечатлен. Той също се събуждаше по този начин.

— Какво е това място? — попита тя.

Бяха прекосили тясна, покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше дървета с жълтеещи листа. Алеята свършваше пред дървена къщичка, боядисана в бяло. Входната врата беше черна, също като двата прозореца отстрани на малката веранда. Отзад се издигаше внушителен хамбар, доста по-висок от самата къща.

— Безопасно — отвърна той. — Поне дотолкова, доколкото позволяват обстоятелствата.

Джули огледа тъмната грамада на хамбара.

— Някогашна ферма… или нещо подобно?

— Нещо подобно. Преди много време. Гората постепенно е погълнала нивите.

Това беше резервното убежище на Роби в случай на провал. Различно от секретните квартири, които бяха грижа на работодателя му. Защото беше лично негово, макар че се водеше на името на фирма фантом. Неоткриваемо за официалните власти.

— Къде сме?

— Във Вирджиния, югозападно от Вашингтон. Иначе казано, насред пущинаците.

— Къщата твоя ли е?

Роби включи на скорост и насочи пикапа към хамбара. Слезе да отключи вратата, а след това отново се върна зад волана и го вкара вътре. После грабна торбичката с продуктите и ѝ кимна да го последва.

— Хайде.

Къщата имаше алармена система. Бипкането престана в момента, в който Роби набра кода, застанал така, че тя да не може да види кои бутони натиска. След това той се обърна и затвори вратата.

Притиснала раницата към гърдите си, Джули бавно се огледа.

— Къде ще спя?

Той махна към стълбите, които се виждаха в дъното на малкия коридор.

— Спалнята за гости е втората врата вдясно. Банята е срещу нея. Гладна ли си?

— По-скоро ми се спи.

— Добре, лека нощ — кимна той и хвърли изразителен поглед към стълбището.

— Лека нощ.

— И внимавай да не се напръскаш с лютивия спрей. Щипе здравата.

Тя сведе поглед към ръката, в която стискаше флакончето.

— Как разбра?

— По време на цялото пътуване го беше насочила към мен. Не те обвинявам. Хайде, върви да спиш.

Тя се подчини. Стъпките ѝ бавно заглъхнаха нагоре по стълбите. Вратата на банята се затвори, резето изщрака.

Умно момиче.

Роби влезе в кухнята, прибра покупките и седна на кръглата маса срещу мивката. Постави револвера върху плота и включи джиесема си. Съгласно вътрешния правилник чипът на джипиеса беше отстранен. Защото можеше да действа и в двете посоки. Но той се беше погрижил да го обработи така, че да стане неизползваем. За всеки случай.

Бяха заподозрели, че ще откаже да застреля онази жена. И затова му бяха лепнали проследяващото устройство. Постановка още от самото начало. Прекрасно. Сега трябваше да отгатне защо. Натисна няколко бутона на клавиатурата и извади снимките, които беше направил в апартамента на убитата.

Името на шофьорската книжка беше Джейн Уинд, трийсет и пет годишна. Лицето ѝ беше сериозно, без следа от усмивка. Не след дълго това лице щеше да се озове на металната маса в сградата на вашингтонската съдебна медицина. Силно обезобразено от куршума, който го беше пронизал. Щяха да направят аутопсия и на момченцето, което най-вероятно беше останало без лице, като се имаше предвид кинетичната енергия на куршума.

Роби погледна снимката на паспорта, а след това прелисти страниците и се наведе да разгледа печатите. Жената беше посещавала няколко европейски страни, сред които и Германия. В това нямаше нищо необичайно. Но беше ходила и на други места — Ирак, Афганистан и Кувейт, а те не бяха чак толкова обичайни.