Невинните

— Мога да си тръгна и сутринта.

— Можеш, разбира се.

— Това ми е планът.

— Добре.

— Нищо лично — добави тя.

— Нищо лично — кимна той.

Поеха обратно към къщата. Джули крачеше на метър след него.

— Внимавах да не вдигам шум — подхвърли тя. — Как ме усети?

— Това правя цял живот.

— Какво?

— Мъча се да оцелявам.

Аз също, помисли си Джули.

21

Три часа по-късно Роби отлепи глава от възглавницата. Взе душ, облече се и тръгна към стълбите. От стаята за гости долиташе тихо похъркване. Понечи да почука, но след това реши да я остави да се наспи.

Слезе в кухнята. Алармата беше включена. И щеше да остане включена по време на целия му престой в къщата. Освен с алармата тя се охраняваше и с помощта на множество датчици, разпръснати из целия имот. Един от тях го беше алармирал за бягството на Джули. Не беше трудно да я пресрещне, използвайки преките пътеки в гората.

Отчасти беше доволен, че тя реши да се върне, но дълбоко в себе си не беше сигурен, че е готов за тази допълнителна отговорност. Все пак задоволството преобладаваше.

Дали това не се дължи на чувството за вина, защото позволих да убият невръстно дете пред очите ми? Дали не искам да я изкупя, като се опитвам да спася Джули от хората, които я преследват?

След известно време чу отварянето на врата и стъпките на боси крака по коридора. Казанчето на тоалетната издаде характерния си звук, чу се шуртенето на водата в мивката. Това продължи доста време.

Тя слезе долу двайсетина минути по-късно. Закуската беше почти готова.

— Чай или кафе? — попита той.

— Кафе — отвърна тя. — Черно.

— Ето го там. Чашите са в шкафа до хладилника, на най-горния рафт.

Роби разбърка овесените ядки и разпечата опаковката с яйцата.

— Рохки, бъркани или твърдо сварени? — попита той.

— Че кой още вари твърди яйца?

— Аз.

— Бъркани.

Роби започна да разбива яйцата в някаква купа и вдигна поглед към малкия телевизор върху хладилника.

— Я да видим…

Джули отметна влажната си коса назад, отпи глътка кафе и погледна към телевизора. Беше се преоблякла. Навън бавно се разсъмваше. На ярката светлина в кухнята изглеждаше по-дребничка и доста по-спретната от снощи.

Лютивия спрей вече го нямаше. Държеше с две ръце порцелановата чаша. Лицето ѝ беше чисто, но очите ѝ бяха подпухнали и зачервени. Беше плакала.

— Имаш ли цигари? — попита тя, почувствала се неудобно от огледа.

— Още си много малка — отвърна той.

— За какво? За да умра?

— Иронията ти е уместна, но нямам цигари.

— Не си ли пушил някога?

— Пушил съм. Защо питаш?

— Приличаш на този вид хора.

— Какъв по-точно?

— На онези, които правят нещата по свой начин.

Звукът на телевизора беше изключен, но кадрите на екрана говореха сами за себе си. Димящият автобус, който сега бе оголен скелет от метал. Всичко запалимо беше изчезнало: седалки, гуми, човешки тела.

И двамата гледаха втренчено.

Роби беше наясно, че резервоарът е бил пълен догоре за предстоящото пътуване до Ню Йорк. А горивото се бе възпламенило, превръщайки всичко наоколо в огнен ад. Във вътрешността на автобуса бяха открили над трийсет напълно обгорели трупа. Истински крематориум. Съдебната медицина щеше да има много работа.

— Ще усилиш ли звука? — попита Джули.

Роби взе дистанционното и натисна копчето за усилване.

Водещият беше сериозен, а гласът му звучеше мрачно:

— Автобусът е изпълнявал курс до Ню Йорк. Взривил се е малко след един и половина през нощта. Оцелели няма. Засега ФБР не изключва терористична атака, но до този момент все още не е ясно защо точно този автобус е станал обект на подобна атака.

— Според теб какво се случи? — попита Джули.

— Нека първо да хапнем — каза той.

Следващите петнайсет минути изтекоха в дъвчене, преглъщане и пиене на кафе.

— Отлични яйца — обяви Джули, отмести чинията си и стана да си сипе още кафе. Бавно вдигна очи от полупразната чиния и го погледна. — Сега вече можем да поговорим, нали?

Роби кръстоса ножа и вилицата си върху чинията и се облегна назад.

— Предполагам, че експлозията е дело на онзи, който те нападна — каза той.

— Смяташ, че е бил камикадзе?

— Може би.

— Но в такъв случай би трябвало да забележиш бомбата.

— Сигурно. Повечето бомби заемат голямо пространство. Наредени една до друга пръчки динамит, жици, батерия, детонатор. Но не забравяй, че аз го завързах здраво. Не е бил в състояние да задейства каквото и да било.

— Значи не е бил той.

— Напротив. Не е много трудно да се взриви един автобус. Може да не е било бомба, а само пресовка С-4 или семтекс, скрита някъде в дрехите му. Пълният резервоар свършва останалото. Запалителни изпарения, плюс достатъчно гориво за поддържане на огъня. Не е изключено и дистанционно взривяване. Самият аз съм склонен да мисля, че се е случило именно това, тъй като обездвижих напълно онзи тип. Около половината от камикадзетата в Близкия изток изобщо не задействат детонатора. Това се прави дистанционно от наблюдаващите операцията, скрити някъде на безопасно разстояние.