Невинните

Момичето се качи в таксито, което веднага потегли. Роби пое с мотора след него, придържайки се на петдесетина метра разстояние в трафика. Не се притесняваше, че ще я изгуби, защото беше пуснал в бърканите яйца един разтворим предавател. Той щеше да работи в продължение на двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлен от организма. Проследяващият монитор беше закачен на китката му. Той го погледна за миг и увеличи разстоянието между себе си и колата. Нямаше смисъл от ненужни рискове. Тя вече беше показала доста добра наблюдателност. Не биваше да се заблуждава от младостта ѝ.

Таксито излезе на междущатска магистрала 66 и пое на изток към Вашингтон. В този час движението беше много натоварено. Сутрешният наплив на автомобили от запад към столицата беше огромен. На всичкото отгоре хората шофираха срещу слънцето, а надвечер поемаха обратно, отново със заслепяващото слънце в очите им. Това беше доста изнервящо.

Мотоциклетът позволяваше доста по-голяма маневреност и Роби почти не изпусна от очи таксито пред себе си. То слезе от магистралата, прекоси моста «Рузвелт» и се насочи към естакадата, която щеше да го изведе на Индипендънс Авеню. Измъкнаха се сравнително бързо от туристическата зона с паметниците и се насочиха към по-малко привлекателните райони на Вашингтон.

Таксито спря на някаква пресечка със стари двуетажни сгради. Джули слезе, но вероятно беше помолила шофьора да я чака. Тръгна надолу по улицата, следвана на няколко метра от таксито. Спря пред една от къщите и направи няколко снимки с малкия си фотоапарат. Снима и околността, а след това се качи в таксито.

Роби запомни адреса и потегли след бързо отдалечаващата се кола. Десетина минути по-късно той разбра накъде се е насочила. Остана донякъде изненадан, но дълбоко в себе си я разбираше много добре. Момичето пътуваше към мястото, на което се беше взривил автобусът. Наложи се да слезе на две преки от него, тъй като районът беше отцепен с полицейски заграждения. Наоколо беше пълно с ченгета и федерални агенти. Очевидно взривът беше изненада за всички. Колко ли хапчета срещу киселини в стомаха бяха погълнали феберейците, помисли си Роби.

Той намери място да паркира мотора, свали каската си и продължи преследването пеша. Джули имаше преднина от стотина метра. Не се обърна нито веднъж. Това пробуди подозренията му, но той все пак продължи. Тя зави в някаква улица и Роби я последва. Не след дълго се озоваха в близост до мястото на експлозията. Оказа се, че районът е затворен дори за пешеходци. Полицията не желаеше гражданите да се мотаят сред евентуалните веществени доказателства. Роби успя да зърне оголения скелет на автобуса, около който неколцина работници монтираха нещо като голям параван с метални рамки.

Обърна се и огледа мястото, на което се беше приземил след експлозията. Все още нямаше идея къде е изчезнал пистолетът му и това го безпокоеше. Вдигна очи към околните сгради и потърси охранителни камери. След това огледа близкия светофар и банката на ъгъла. Монтираните пред нея банкомати със сигурност имаха вградени камери, но за щастие те бяха позиционирани от страната на взривения автобус и нямаше как да заснемат бягството им. Това означаваше, че за момента никой не подозира за съществуването на двама оцелели.

Вниманието му беше привлечено от жена около четирийсет, с яке и шапка на ФБР. Тъмна коса, красиво лице. Метър и седемдесет и пет, стройна, с тесния ханш и широките рамене на спортистка. Носеше обувки с дебела подметка, черен панталон и гумени ръкавици. Служебната ѝ значка беше закачена на широкия колан редом с пистолета.

Жената разговаряше с няколко полицаи и свои колеги, които се държаха доста почтително. Вероятно беше специалният агент, получил задачата да ръководи разследването. Роби се оттегли в сянката на близкия вход и продължи наблюдението. Не изпускаше от очи нито жената, нито Джули, която най-сетне се обърна с гръб и започна да се отдалечава надолу по улицата. Той изчака няколко секунди и пое след нея.

24

Джули влезе в някакъв евтин хотел, притиснат между два празни блока. Роби спря мотора си отпред и погледна през витрината. Тя се регистрираше, използвайки кредитна карта.

Дали е на нейно име, запита се той. Ако е така, това би било конкретен сигнал за преследвачите ѝ.

Минута по-късно тя се насочи към асансьора. Роби прекъсна наблюдението си, но това все още не означаваше, че е приключил с нея. Вдигна мотора на стойката му и влезе във фоайето. Човекът на рецепцията беше възрастен, със строга физиономия. От онези, които няма да нарушат правилата дори да им се наложи да загубят работата си.

— Дъщеря ми е отседнала при вас — обърна се към него Роби. — Докарах я тук, защото ѝ предстои стаж в Конгреса. Предупредих я да използва своята карта «Америкън Експрес», защото тази, която ѝ дадох, беше хакната, но мисля, че е забравила. Опитах се да се свържа с нея по телефона, но явно го е изключила.

— Госпожицата току-що пристигна — резервирано отговори възрастният администратор. — Защо не я попитате сам?

— В коя стая е?