Невинните

— В него е изобразена една битка между гърците и персите. Армията на Персия е била далеч по-многобройна, но гърците използвали един тесен проход, за да затруднят придвижването на могъщата сила. Предател показал на персите как да заобиколят прохода. Царят на Спарта заповядал армията му да се оттегли и останал да брани прохода с шепа войници. На тези триста воини е посветен филмът — подредени плътно един до друг във фаланга, с вдигнати щитове и насочени копия. Избили ги до крак, но забавили достатъчно дълго настъплението на персите, така че гръцката армия успяла да се спаси.

— Интересен урок по история — отбеляза Ванс.

— Мисля, че подобна татуировка е напълно логична за човек като Уинд, който е служил в пехотата. Ще ми позволиш ли да задържа тази папка?

— Задръж я, имам и други копия. Нещо друго?

— Всъщност не.

Телефонът ѝ иззвъня.

— Ванс.

Роби забеляза как очите ѝ се разширяват. След малко прекъсна връзката и се извърна към него.

— Май се натъкнахме на нещо наистина важно.

— Така ли? — небрежно подхвърли Роби и отпи глътка кафе.

— Току-що са открили очевидец на взривяването на автобуса. Една жена, която е видяла всичко.

— Много добре — кимна Роби. — Дори отлично.

58

— Ще дойдеш ли? — подхвърли Ванс, надигайки се от масата.

— Трябва да присъствам на едно заседание в ОКР — поклати глава Роби. — Къде ще разпитвате тази жена? Във ВОБ ли?

— Да.

— Мога да дойда по-късно. Как се казва тя? Какво е търсела там? И защо се появява едва сега?

Дали хората на Синия са изпуснали Даяна Джордисън и тя е приела да даде показания пред ФБР? В такъв случай Ванс скоро ще разбере, че тя вече е разговаряла с мен.

— Казва се Мишел Коен. Все още не съм запозната с останалото, но това скоро ще се промени. Обади се, когато тръгнеш.

Разделиха се на вратата. Роби скочи във волвото и бързо потегли. Щом зави зад ъгъла, той набра номера на Синия.

— На твое място бих се държал по-далече от тази свидетелка — отсече Синия, след като го изслуша.

— Мислех, че съм оправил нещата, но се оказа, че не е така — въздъхна Роби. — Разбери каквото можеш за нея. Как е Джордисън?

— О, добре е. Яде като разпрана. Вече е чиста и има нови дрехи. Какво ще кажеш да ѝ потърсим и подходяща работа?

— Добра идея, но някъде по-надалече. Погрижи се да ѝ осигуриш прилична заплата.

Роби изключи телефона и натисна газта. Току-що му хрумна нещо. Трябваше да говори с Джули, но не по телефона.

Когато отвори вратата, тя вече го чакаше.

— Не знам още колко време мога да стоя заключена, без да правя нищо, Уил — оплака се момичето.

Роби заключи след себе си и седна насреща ѝ. Беше облечена с дънки, горнище на анцуг и зелени маратонки «Конвърс». В гласа ѝ се долавяше отчаяние.

— Жонглирам с много топки едновременно — поясни той. — Правя всичко каквото мога.

— Не искам да бъда една от малките топки, с които жонглираш — отсече тя.

— Имам един въпрос към теб. От отговора ти зависят много неща.

— Какъв въпрос?

— Защо автобусът? Защо точно този автобус, точно в онази нощ?

— Не те разбирам.

— Това е прост въпрос, Джули. Имало е куп други начини да напуснеш града. Защо избра именно този?

Ако отговорът ѝ потвърдеше очакванията му, нещата щяха да станат още по-сложни. Главата му започна да пулсира от напрежение.

— Мама ми изпрати съобщение.

— Как? Нали каза, че нямаш джиесем?

— В училище. Често го правеше. Пише ми бележка и те я пускат в моята пощенска кутия, а след това уведомяват класния ми с имейл и той ми казва. Отидох в канцеларията да я получа.

— Кога се случи това?

— В деня, в който избягах от семейство Диксън. Бележката е била донесена лично.

— От майка ти ли?

— В канцеларията не ми казаха, но аз предположих, че е била тя.

— Какво пишеше в нея?

— Вечерта да се прибера у дома. Мама и татко решили да променят начина си на живот. Да започнат на чисто.

— Това ми звучи като заминаване.

— И на мен ми прозвуча така, обаче не бях сигурна. Но в момента, в който я прочетох, реших, че трябва да избягам от приемното семейство. Същата вечер оставих снимките, които им направих, в социалната служба.

— А автобусът?

— В бележката пишеше и за него. Мама ме предупреждаваше, че ако не ги заваря у дома, трябва да отида на автогарата и да взема автобус сто и дванайсет за Ню Йорк. На следващата сутрин щели да ме чакат на автогара «Порт Оторити». В плика имаше и пари.

— Почеркът на майка ти ли беше?

— Бележката беше напечатана.

— Изпращала ли ти е напечатани бележки и преди?

— Понякога. Използваше компютъра в закусвалнята. Там имат и принтер.

— А защо не е идвала в училището, за да си поговорите очи в очи?

— Когато съм в приемно семейство, това ѝ е забранено. Но все пак можеше да ми оставя по някоя и друга бележка в канцеларията.

Роби се облегна на стола си.

— Мислиш, че тази бележка не е била написана от мама? — попита Джули.

— Твърде вероятно е — кимна той.

— Но на кого му е притрябвало да ми пише бележки, а на всичкото отгоре да ми изпраща и пари?