Невинните

— Има очевидка на експлозията?

Той я погледна смаяно.

— Супер агент Ванс има доста силен глас — поясни тя. — Много добре чух какво ти каза преди малко.

— Вече разбрах.

— А тя ни е видяла?

— Така изглежда.

— Не си спомням наоколо да имаше някой.

— Аз също.

— Възможно ли е да лъже?

— Напълно.

— Но ще стане проблем, ако тази жена те види, нали?

— Да.

— Как смяташ да го избегнеш?

— Ще измисля нещо.

Джули отмести очи от лицето му и опря брадичка върху раницата си.

— Защо татко никога не е говорил за армията, ако наистина е бил в нея? — тихо попита тя.

— Някои хора не обичат да говорят за военната си служба.

— Но не и героите, нали?

— Напротив. Именно героите говорят най-малко за това, което са извършили. Обикновено шум вдигат онези, които са се скатавали.

— Не го казваш просто така, нали?

— Не бих те излъгал за подобно нещо. Нямам причини.

— Може би искаш да се почувствам по-добре.

— А ти ще се почувстваш ли по-добре, ако те излъжа?

— Предполагам, че не.

Той вдигна глава и срещна очите ѝ.

— Как върви висшата математика? Не изоставаш ли с материала?

— Използвам телефона, който ми даде. С него свалям задачите, които учителите ми всеки ден качват в интернет, и им задавам въпроси, когато имам такива. Освен това изпратих в канцеларията имейл, че съм болна от грип и ще отсъствам няколко дни, но редовно ще им пращам домашните си.

— Правиш всичко това с един телефон? — учуди се той.

— Естествено. Не е нищо особено. Имам и лаптоп, но без интернет, защото струва пари.

— По мое време все още триехме с гумички и използвахме само стационарни телефони — промърмори той.

Следващите няколко километра изминаха в мълчание.

— Ако баща ми е служил в армията, може би е бил герой — обади се с изтъняло гласче Джули.

Този път Роби не я погледна. Беше ясно какъв отговор очаква.

— Напълно е възможно — кимна той.

61

— Къде отиваме, Уил?

Току-що бяха прекосили Мемориъл Бридж и навлязоха в Северна Вирджиния. Денят беше прекрасен. С ясно небе и ярко слънце.

— Ще ти сменя квартирата.

— Защо?

— Не е хубаво да оставаш дълго на едно и също място.

Роби погледна в огледалото за обратно виждане. Правеше го на всеки шейсет секунди.

Няма начин да ме следят. А ако го правят, толкова по-зле за тях.

След още няколко километра Роби отби и спря пред висок портал. Към тях тръгна униформен пазач, преметнал през рамо МР-5. Зад него се виждаше втори, който му пазеше гърба.

Роби свали стъклото и подаде документите си.

— Има ме в списъка.

Пазачът извади мобилния си телефон и продиктува данните. След миг се появиха още двама въоръжени мъже. Единият се наведе да огледа купето, а след това провери багажника и надникна под колата. Раницата на Джули беше старателно прегледана, а портативният уред за улавяне на пулс през кожа и метал установи, че в колата има само две туптящи сърца.

Вратата се плъзна встрани. Роби пое по правата алея и спря на един абсолютно пуст паркинг. Свали си колана и погледна към Джули, която не беше помръднала.

— Слизай — подкани я той.

— Какво е това място?

— Сигурно. Най-вече за теб.

— Да не е ЦРУ?

— Да си видяла табела, на която го пише?

— Те нямат табела. Нали са секретни?

— Без табела шпионите не могат да го открият.

— Много смешно!

— Не е ЦРУ — успокои я той. — Не бих те завел в Лангли, защото само ще си създам главоболия. Това място не е толкова прочуто, но е абсолютно сигурно.

— Значи ще ме зарежеш тук?

— Хайде, Джули — подкани я той. — Трябва да го направим.

Прекосиха паркинга и Роби натисна звънеца до остъклената врата на някаква двуетажна сграда. Отвори им още един въоръжен пазач, който ги поведе по коридора и им направи знак да влязат в малка заседателна зала.

Джули седна на един стол, а Роби остана прав и закрачи напред-назад.

— Нервен ли си? — попита тя.

Той вдигна глава да я погледне. Едва сега си даде сметка, че момичето се страхува. Съвсем нормално. На нейно място биха се страхували далеч по-възрастни и опитни хора.

— Не съвсем — отвърна той, седна до нея и огледа залата. — Но за теб е по-добре да бъдеш тук.

— Това е нещо като затвор, така ли?

— Нищо подобно. Ти не си затворничка. Просто трябва да те държим на сигурно място.

— Не ме ли лъжеш?

— Говоря ти истината, Джули — каза той. — Нито повече, нито по-малко.

Тя дръпна ципа на раницата си.

— Може ли да си напиша част от домашните тук? Имам да решавам няколко задачи.

— Разбира се. Но не разчитай на помощта ми. Така и не стигнах по-далече от таблицата за умножение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и на прага се изправи Синия. Безупречен възел на вратовръзката, изгладен панталон, колосана риза, лъснати обувки. Изражението му беше безизразно, но Роби веднага усети раздразнението му. Държеше кафява папка.

Погледна първо Джули, а след това Роби.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита и махна със свободната си ръка към момичето.

— Много по-добра, отколкото да я оставим на предишното място.

— Вече ти казах, че то не беше компрометирано.

— Знам какво ми каза — натъртено отвърна Роби.