Невинните

— Какво беше това, по дяволите?

— Как какво? Задавах уточняващи въпроси на свидетелката.

— Не, ти я подложи на разпит!

— Това го пише в устава. Между другото, тази жена лъже. Казвам го за протокола.

— Какви са мотивите ѝ за подобно нещо? Сама дойде при нас. Дотогава дори нямахме представа, че съществува.

— Ако имах отговор на този въпрос, случаят щеше да е приключен.

— А защо си толкова сигурен, че лъже?

Роби отново се замисли за пътниците в автобус 112. Между тях имаше няколко чернокожи и поне две момичета на тийнейджърска възраст. Всички те бяха вътре в момента на експлозията. Пълният догоре резервоар бе предизвикал огнен ад. Повечето хора бяха изгорели до купчина овъглени кости, неподлежащи на идентифициране.

— В автобуса е имало най-малко шестима чернокожи мъже и три чернокожи момичета — подсказа му Ванс. — Касиерката в терминала би могла да си спомни за някои от тях. Историята на Коен потвърждава този факт.

— Това няма значение. Аз продължавам да мисля, че лъже.

— На какво се базира убеждението ти? Може би на някакво вътрешно чувство?

— Не. Базира се на съвсем конкретни неща.

— Аз обаче съм длъжна да водя разследването в съответствие със събраните доказателства.

— Никога ли не използваш инстинкта си? — погледна я Роби.

— Използвам го, разбира се. Но не и когато срещу него са изправени твърдите и неоспорими факти.

Роби се изправи.

— Къде отиваш?

— Да потърся твърдите и неоспорими факти.

63

Тъй като отлично познаваше сградата, Роби се озова при колата си тъкмо навреме, за да види как спортното беемве на Коен напуска подземния гараж. Потегли след нея. Жената мина на жълто през три поредни светофара, но на четвъртия трябваше да спре на червено. Десет минути по-късно излязоха на Кънетикът Авеню и се насочиха към Мериланд.

Съсредоточен върху беемвето пред себе си, Роби не забеляза двете полицейски коли, които се изравниха с волвото. Ченгетата включиха сигналните си светлини, а човекът зад волана на патрулката отляво му направи знак да отбие. В последния момент Роби успя да забележи как беемвето профучава през поредното кръстовище, отново на жълто.

Той отби вдясно и спря до тротоара. Изведнъж му се прииска да изскочи навън и да се нахвърли върху сините униформи. Спря го единствено мисълта, че може да го застрелят. Остана на място, въпреки че се задушаваше от гняв. Полицаите предпазливо се приближиха — по двама от всяка страна.

— Да ви видя ръцете, сър — подвикна един от тях.

Роби показа ръцете си през сваленото стъкло в комплект с федералната значка. Съвсем ясно чу сподавена ругатня. Секунда по-късно двама от полицаите се изправиха до колата му.

— Сигурен съм, че имате страшно важни причини да ме спрете, докато проследявам обект — хладно подхвърли той.

Единият бутна фуражката си на тила и започна да разглежда служебната му карта.

— От диспечерския пункт ни съобщиха, че колата на някаква жена е проследявана от неидентифициран автомобил — промърмори той. — Жената била много уплашена и помолила за помощ. Разполагаме с подробно описание и регистрационния номер на вашата кола.

— Това е наистина добър начин да се откачиш от ченгетата — кимна Роби. — Достатъчно е да повикаш още ченгета.

— Съжалявам, сър, но нямаше как да знаем какво става.

— Мога ли да си вървя?

— Тя наистина ли е заподозряна? — попита другото ченге. — Бихме могли да ви помогнем…

— Не, благодаря. По-късно ще се разправям с нея. Но следващия път не бързайте да натискате паник бутона.

— Слушам, сър.

Роби отлепи волвото от тротоара и се включи в трафика. Погледна в огледалото. Ченгетата се бяха скупчили около една от патрулките и оживено ръкомахаха. Очевидно обсъждаха вероятността да бъдат наказани заради необмислените си действия. Но Роби нямаше намерение да слага прът в кариерата им. На практика действията на Коен бяха колкото нестандартни, толкова и умни. Винаги можеше да заяви, че не е знаела кой я следи, а просто е обърнала внимание на колата. Особено когато това ставаше, след като току-що бе дала показания пред ФБР за едно ужасно престъпление. Напълно разбираемо бе да се страхува и да изпадне в паника.

От всичко това следваше, че той ще трябва да стигне до нея по друг начин. За късмет, проследяването на Коен не беше особено трудно, тъй като беше запомнил адреса, отбелязан в папката на Ванс.

Прекоси границата на Мериланд и започна да си пробива път сред лабиринт от тесни улички.

Мишел Коен не живееше в палат, но кварталът беше престижен. Беше заявила обаче, че вече цяла година е безработна. Последната ѝ работа била във фирма за финансово планиране, която фалирала. Роби нямаше представа какво работи съпругът ѝ. Ванс не каза нищо по въпроса. Вероятно не си беше направила труда да разбере.

Но Коен със сигурност има нужда от пари, помисли си той. Или пък онези се бяха добрали до някоя мръсна тайна в живота ѝ. Един невинен човек не би приел да се ангажира с фалшиви показания пред ФБР единствено за пари. Особено когато ставаше въпрос за потенциална терористична атака.

А може би не е чак толкова невинна, каза си той.