Невинните

После Роби взе душ, облече се и излезе от апартамента, като преди това включи алармата. Подкара колата по пустите улици. Не го правеше безцелно, защото му предстоеше да посети определени места и да обмисля много неща, свързани с разследването. Насреща му се появи патрулка с включени сини светлини. Някой беше пострадал. Или мъртъв.

Първата му спирка беше домът на Джули. Паркира на една пряка от там, промъкна се в къщата през задния вход и включи фенерчето писалка. Беше съвсем наясно какво търси.

От тук беше започнало бягството на Джули непосредствено след двойното убийство, извършено между тези стени. Труповете бяха изнесени, а помещенията — почистени. Въпросът беше до каква степен. Това беше причината за среднощната му визита. На даден етап изчезването на семейство Гети щеше да привлече вниманието на полицията. Детективите щяха да се появят тук, но само за да открият, че къщата е празна. Положително щяха да потърсят информация и за Джули и да разберат, че живее (или е живяла) в приемно семейство. Щяха да се опитат да я открият, но безуспешно. След което следствието щеше да приключи. Ченгетата щяха да приемат, че семейството просто се е изнесло — може би заради натрупани дългове или натиск от уличните дилъри за неплатена дрога. Нямаше как да не разберат, че обитателите на този дом са били наркомани.

За известно време случаят щеше да бъде в полезрението на полицията. Но не за дълго. Без доказателства за насилствена смърт разследването със сигурност щеше да бъде замразено. Силите на реда в големите градове рядко си позволяват лукса да отделят достатъчно време и средства за подобни случаи.

Роби се наведе да разгледа някакво малко петно на стената. Беше убеден, че е кръв, но полицията може би нямаше да го забележи. А дори и да го забележеше, едва ли щеше да го подложи на лабораторен анализ. Защото това означаваше писане на доклади и загубено време за криминолози и лаборанти. Защо да си правят труда?

Но за Роби петънцето означаваше нещо различно. Пръска кръв. Оставена непочистена на доста явно място. Пред очите на всички. Би трябвало да я избършат или да я замажат с боя, както останалата част от стената.

Изправи се. Пръската кръв беше послание: семейство Гети са мъртви.

Но за кого бе предназначено това послание? Убийците бяха наясно, че Джули знае за смъртта на родителите си. Беше я видяла със собствените си очи. Може би за някой семеен приятел, който е бил готов да отиде в полицията, но убийството им го е накарало да промени решението си.

Не, това предположение е неправдоподобно, поклати глава Роби. Приятелят може изобщо да не забележи петънцето, а дори и да му обърне внимание, няма да знае какво означава то.

Но не и аз. Аз ще разбера за какво става въпрос.

Роби приключи претърсването със стаята на Джули. Под тънкия лъч на фенерчето се появи плюшено мече, захвърлено в ъгъла на леглото. Той протегна ръка и го прибра в сака, който носеше със себе си. До леглото имаше снимка на Джули с родителите ѝ. Тя също отиде в сака. Щеше да ѝ ги предаде.

Следващата спирка трябваше да е домът на Рик Уинд. Не заложната къща, в която беше убит, а къщата му в Мериланд. Но това нямаше да се случи тази нощ.

Телефонът му звънна. Беше Синия.

— Открихме твоя наблюдаващ — съобщи той. — Ако искаш, ела да видиш какво е останало от него.

56

Не се усещаше смрад. Един изгорял труп не вони много, тъй като двата източника на дъха на разложението — плътта и телесните газове — вече са изчезнали. Овъглените останки миришат, но не неприятно. Знае го всеки, който е бил в заведение със скара или на наскоро опожарено място.

Роби отмести поглед от купчината почернели кости и се взря в лицето на Синия, застанал на две крачки от него. Бялата му риза беше колосана, а вратовръзката му висеше абсолютно вертикално, без никакво отклонение. Той лъхаше на афтършейв, вероятно «Кийлс». Макар че беше едва пет сутринта, приличаше на човек, който всеки момент ще прави презентация пред борда на компания от класацията на «Форчън».

Синия беше заковал поглед в обгорелия труп на мъж. Същия, който беше заповядал на Роби да убие една майка и малкото ѝ дете.

— Трудно е да изпиташ жал към такъв човек — сякаш прочете мислите му той.

— Да, няма място за жал — каза Роби. — Какво знаем?

— Име, длъжност, служебно досие. Това, което не знаем, е последното му местопребиваване, кой го е вербувал и кой го е убил.

Намираха се в центъра на един парк във Феърфакс, Вирджиния. Вляво беше стадионът на Младежката бейзболна лига, а вдясно имаше няколко тенис корта.

— Доколкото разбирам, той е бил изпържен някъде другаде, а след това са го захвърлили тук — каза Роби.

— Със сигурност си прав, защото никой от зрителите на снощния бейзболен мач не е съобщил за появата на подобен сталактит — кимна Синия.

— Как научихте за него?

— Анонимно телефонно обаждане с много подробна информация.

— Сигурни ли сме, че това е нашият човек? Доколкото ми е известно, овъглените кости не предлагат надежден материал за ДНК проба.