Невинните

— Не знам — въздъхна Роби. — Все още работя по няколко възможни версии.

— А защо мислиш, че са взривили автобуса заради теб?

— Има неща, които не съм склонен да обсъждам — отсече той.

Тя седеше и го гледаше. Роби нямаше представа какъв ще бъде следващият ѝ въпрос, но силно се съмняваше, че ще ѝ даде искрен отговор. Той огледа стаята и за миг изпита остро чувство на клаустрофобия.

— Според теб какво са направили с телата на родителите ми?

Това не беше въпросът, който очакваше, но в замяна на това беше логичен. Взря се в лицето ѝ, опитвайки се да открие нещо по-дълбоко във въпроса ѝ. После поклати глава. Въпреки ума и прозорливостта ѝ тя все още беше дете. Страдаше за своите родители и искаше да разбере къде са телата им.

— Може би никога няма да разберем — отвърна той. — Запомни ги такива, каквито си ги познавала. Не мисли къде са сега, става ли? Това няма да ти помогне.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Да, така е, но въпреки това мисля, че трябва да бъде казано.

Очакваше Джули да се разплаче. Децата често го правеха. Или поне така беше чувал. Самият той никога не беше плакал като дете. Но неговото детство едва ли можеше да се нарече нормално.

Джули обаче се овладя. Не започна да подсмърча, не се разплака. Когато вдигна глава да го погледне, на лицето ѝ имаше хладно изражение.

— Искам да убия този, който го е направил — каза тя.

— Той беше в автобуса и вероятно се е превърнал в пепел. Вече не съществува.

— Много добре знаеш, че не говоря за него.

— Убийството не е толкова просто, колкото изглежда.

— За мен ще бъде.

— Когато убиеш човек, умира и частица от теб.

— Това ми звучи като цитат от някакъв глупав филм.

— Може би, но е истина.

— Истина, за която знаеш всичко? — погледна го изпитателно Джули.

— А ти как мислиш? — сковано отвърна той.

Тя отмести поглед и нервно потърка дланите си.

— Възможно ли е онзи Уинд да е казал нещо на семейство Брум, а те да са го споделили с мама и татко?

— Възможно е — кимна Роби. — Фактически това е най-обещаващата версия в разследването ми.

— Което водиш съвместно със супер агент Ванс?

Роби не отговори.

— Или не с нея? Може би работиш самостоятелно?

— С нея работя само върху част от това разследване — каза той.

— Добре, това ми е ясно.

— Наистина ли? — недоверчиво попита той.

— И аз искам да бъда част от него.

— Вече си. Помагаш ми много.

— Но искам повече.

— Може би искаш да откриеш убийците на родителите си и да ги ликвидираш?

— А ти не би ли искал подобно нещо?

— Вероятно. Но при всички случаи ще го обмисля много внимателно.

— Ще ми помогнеш ли да ги убия? Знам, че можеш.

— По-добре се връщай в леглото — кротко рече той.

— Хлапето се мотае из краката ти, а? Това си мислиш, нали? И затова искаш да ме върнеш в онази кутийка.

— Нямам никакви намерения да те затварям в кутийка, а още по-малко в ковчег.

Тя трепна.

— Искам да разбереш, че това не е игра, Джули — бавно изрече той. — Не е филм, не е телевизионно шоу, нито пък някоя от онези игри, които си играла на плейстейшън. Разбирам, че искаш да ги убиеш. Това е естествена реакция. Но ти не си убиец. Ако се стигне до това, няма да успееш, независимо колко силно ги ненавиждаш. В същото време не бива да забравяш нещо, което е много важно.

— Какво? — напрегнато попита тя.

— Те искат смъртта ти. Получат ли шанс, няма да се поколебаят дори за миг. А в тази игра няма бутон за рестартиране. Ще бъдеш мъртва и толкова.

— А ако ти кажа, че изобщо не ми пука?

— Ще реша, че си млада и се мислиш за безсмъртна.

— Напротив, знам, че някой ден ще умра. Въпросът е кога и как.

— Отговорът е прост: след осемдесет години в съня си.

— В живота не се случва така. Поне в моя…

— Неразумно е да мислиш по този начин.

— Кой ми го казва? Доколкото ми е известно, ти също не водиш особено предпазлив живот.

— Но по свой избор.

— Точно така. По избор. Моят избор.

Джули стана и се насочи към спалнята. Роби остана на мястото си, заковал поглед в стола, на който тя беше седяла допреди миг.

54

Беше два след полунощ. Роби отвори очи, въпреки че беше спал само един час. От опит знаеше, че няма смисъл да остава в леглото. Влезе в дневната на временния си дом и се изправи пред прозореца. Вашингтон спеше. Или поне нормалните му граждани. Защото тук имаше и други хора. Много хора, които никога не спяха. Отлично обучени и високо мотивирани, те работеха за сигурността и спокойствието на своите съграждани.

Роби го знаеше, защото беше един от тях. Това не стана веднага. Трябваха му години, за да стигне до този статут. Което обаче не означаваше, че го харесва.

Наведе се над телескопа и го фиксира върху отсрещната сграда. Светеше единствено в апартамента на Ани Ламбърт.

Видя я как излиза от спалнята и се насочва към кухнята. Беше облечена с плътно прилепнал черен клин и футболна тениска, която стигаше до средата на бедрата ѝ. С цветовете на «Ню Ингланд Пейтриътс», отбеляза той. Един почти непознат в столицата отбор, където преобладаваха феновете на «Редскинс». Но тя все пак е от Кънетикът, напомни си Роби. Освен това си беше у дома и можеше да носи каквото ѝ харесва.