Невинните

— Честър и Уили.

— Отдавна ли работят тук?

— Не знам. Аз съм само от месец, но те със сигурност са от повече време.

— Благодаря.

Роби дръпна вратата и огледа огромното хале с висок таван, осветено от дълга редица луминесцентни тръби. Вътре имаше пет автобуса, около които бяха струпани колички с инструменти, генератори и подвижни лампи с предпазни решетки. Въздухът бе пропит от миризмата на моторно масло, грес и гориво.

— Има ли някой тук? — подвикна той.

Иззад близкия автобус се появи висок чернокож мъж с работен гащеризон, който бършеше ръцете си с мръсен парцал.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам няколко въпроса — каза Роби и извади служебната си карта.

— Ченгетата вече бяха тук.

— Приемете, че съм още едно ченге — отвърна Роби. — Вие кой сте, Честър или Уили? — Зърна подозрението в очите на човека и побърза да добави: — Пазачът ми каза…

— Аз съм Уили. Честър е под онзи автобус и му сваля трансмисията.

— Как по принцип се обслужват автобусите?

— Докарват ги шест часа преди да поемат по маршрута си. Преглеждаме ги съгласно списъците за поддръжка — двигателя, охладителната течност, шарката на гумите, спирачките, хидравличната течност. След това ги почистваме от боклуците, които оставят хората, и ги прехвърляме на автомивката, която се намира отзад. Накрая ги зареждаме на колонките до портала. Това е всичко. Остават да чакат появата на шофьорите, които ги проверяват и потеглят към терминала.

— Ясно.

— Всъщност аз вече показах на колегите ви дневниците за поддръжка. На онзи автобус му нямаше абсолютно нищо. Може и да не изглежда така, но отношението ни към работата е много сериозно. Според мен в автобуса е имало бомба.

— Покажете ми къде точно е стоял след прегледа и зареждането.

— Вижте, чака ме куп работа по цели три коли!

— Ще ви бъда много благодарен — настоя Роби и махна с ръка към вратата.

Уили направи гримаса, но се подчини. Излязоха навън, заобиколиха халето и се насочиха към телената ограда.

— Паркираме ги тук, докато шофьорите им дойдат да ги вземат — поясни Уили.

— Колко от тях бяха тук в нощта на експлозията?

— Два. Един до друг. Предстоеше им да пътуват за Ню Йорк и на юг, за Маями.

— Добре. Представете си, че някой иска да заложи бомба в единия от тях. Как ще го познае?

— Карате ме да мисля като маниак?

— Нещо отвън, по което този човек може да се ориентира?

— Номерът, разбира се. Сто и дванайсет пътува за Ню Йорк, а деветдесет и седем — за Маями.

— Значи, ако някой се интересува, може да провери номерата онлайн?

— Предполагам — сви рамене Уили.

— Или ако работи тук — изгледа го Роби.

Механикът отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Виж какво, човече. Нямам никаква представа кой и как е заложил бомба в един от нашите автобуси. Но ако това наистина се е случило, аз не съм им помагал. Познавам двама от загиналите, мъж и жена. Мъжът ми беше приятел, а жената — близка на мама. Веднъж в месеца отскачаше до Ню Йорк да види внучката си. Пътуваше с едно много смешно жълто палто. Е, сега вече не ми е смешно. Мама за малко не получи инфаркт, като научи какво е станало.

Роби си спомни за възрастната жена с яркожълтото палто, която пищеше като луда.

— Значи сто и дванайсет е за Ню Йорк — промърмори той и огледа оградата. Всеки можеше да я прескочи, докато пазачът обикаля другата част на периметъра. Залага бомбата и изчезва. За по-малко от минута. Отново се обърна към Уили. — Колко време престоя автобусът тук, преди да се появи шофьорът?

Човекът се замисли за момент.

— Нямахме много работа по него — каза той. — Дойде рано, веднага след предишния си курс. Честър го прегледа по списъка, а след това почисти вътре с прахосмукачка. Аз го измих отвън, заредих резервоара и го паркирах тук. Два-три часа, не повече.

— Забеляза ли нещо подозрително наоколо?

— Повечето време съм в халето и работя. Питай пазача, може би той е видял нещо. Но по-скоро не е…

— Защо мислиш така?

— Защото предпочита да лапа в будката си, вместо да обикаля. Затова е толкова дебел.

— Ясно.

— Може ли да се връщам на работа?

— Да. Благодаря ти за информацията.

Уили се обърна и тръгна към халето.

Роби остана, решил още веднъж да огледа внимателно мястото, на което е бил паркиран автобус 112. И тъй, някакъв тип залага бомбата. Роби се качва на автобуса, после слиза. Автобусът гръмва. Те обаче изпращат един стрелец в онази уличка, за да довърши работата. От всичко това следваше, че някой много държи да му види сметката.

После му хрумна друга мисъл, от която потръпна.

А може би не чак толкова много, рече си той.

— Май правиш самостоятелно разследване, а? — долетя женски глас.

Роби се обърна и срещна погледа на Никол Ванс, която го наблюдаваше от другата страна на оградата.

52

Роби излезе през отворения портал.

— Къде се губиш толкова време? — попита Ванс.

— По-добре да се върнем в «Донъли».

— Защо?

— Искам да проверя нещо. Отдавна трябваше да го направя.