Невинните

Имаше доста свободни маси, вероятно защото беше работен ден. Двайсетината клиенти си пиеха питието, дъвчеха ядки или си избираха вечеря от менюто. Ламбърт не се виждаше никъде. Роби погледна часовника си и установи, че е пристигнал две минути по-рано.

Той седна на една маса край парапета и насочи поглед към панорамата на града. Околните сгради бяха наистина внушителни. Всеки би го признал освен може би хората, които искаха да ги взривят.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката му. Той си избра джинджифилова лимонада. Поглеждаше към вратата при всяка глътка, която отпиваше от високата чаша. След петия път погледна часовника си. Осем и четвърт. Може би Ани Ламбърт изобщо нямаше да се появи. Не би могла да му се обади по телефона, защото той не ѝ беше дал номера си. Нито пък беше поискал нейния. Вероятно се беше забавила в службата си. Това все пак беше Белият дом.

Тя се появи миг преди Роби да стане и да си тръгне. Видя масата му и бързо се насочи към нея.

— Извинявай — каза, преметна палтото си върху облегалката на свободния стол и се настани срещу него. Роби забеляза, че е на високи токчета. Маратонките ѝ най-вероятно бяха в чантата. Косата ѝ беше разпусната. Имаше дълга красива шия.

— До спортно ходене ли прибягна? — подхвърли той.

— Откъде знаеш? — учуди се тя.

— Едва ли си карала колело с тези токчета. Освен това си доста задъхана, което няма как да стане от няколко крачки до хотела и возенето в асансьора.

— Много добри заключения — усмихна се тя. — Оставих колелото в службата и тичах до тук. Изникна ми една работа точно в осем без пет и трябваше да я свърша.

— Това заслужава награда — обяви Роби и махна на сервитьора.

Ани си поръча водка с тоник. Заедно с питието им донесоха ядки и соленки. Роби си взе една ядка и отпи от чашата си. Тя също отпи, но за разлика от него излапа цяла шепа ядки.

— Май си гладна, а? — подхвърли Роби.

— Днес не ми остана време за обяд — призна тя. — А също и за закуска.

— Ще поискам менюто — каза той.

Ани се поръча чийзбъргър с пържени картофи, а той се задоволи с пролетни ролца.

— Знам, че не се храня особено здравословно, но това е нещо като риск на професията — рече тя.

Роби се настани по-удобно, готов за обичайния при подобни срещи неангажиращ разговор. Продължаваше да се пита защо покани тази жена. Това си беше чиста лудост, особено при сегашните обстоятелства.

Май никога няма да стана нормален, каза си той. Независимо от усилията, които полагам.

— Разбирам — каза на глас той и с пресилен ентусиазъм добави: — Предполагам, че работата ти е свързана с чести пътувания.

— За съжаление не — поклати глава Ани. — Не съм достатъчно високо в йерархията, за да използвам «Еър-форс-1» или някой друг от по-малките самолети. Но не се отчайвам и работя упорито, за да си създам име. Кой знае, може пък един ден да стигна и дотам, нали?

— Точно така — кимна Роби. — Значи харесваш политиците?

— По-скоро харесвам политиката — отвърна тя. — Не участвам в предизборни кампании. Моята специалност е енергетиката. Подготвям различни документи в тази област и помагам за написването на официалните речи по темата.

— Това ли си завършила?

— В колежа учих инженерство, но защитих докторска дисертация по биохимия на тема възобновяеми енергийни източници. Полезните изкопаеми в тази страна са на изчерпване, а щетите от тяхната експлоатация са огромни и доведоха до видими климатични промени.

Роби се усмихна.

— Какво? — изгледа го тя.

— В момента говориш като политик.

— Предполагам, че работната среда ми се отразява — усмихна се тя.

— Сигурно.

Сервираха им храната. Тя се нахвърли на чийзбургера и пържените картофки, които топеше в кетчуп.

Роби намаза едно ролце с гъши пастет и го захапа.

— Разкажи ми за себе си — подкани го Ани. — Беше споменал, че си инвеститор, който работи самостоятелно.

— В момента гледам да работя колкото се може по-малко — каза той.

— Не ми приличаш на лентяй. Веднага си личи, че си деен човек.

— Така е, не съм свикнал да седя на едно място. Пътувах много, реализирах няколко интересни проекта и спечелих достатъчно, за да си позволя тази малка почивка. Просто намалих оборотите. Но за кратко, защото наистина не съм свикнал да бездействам.

— Не ти ли харесва? Човек трябва и да се наслаждава на живота.

— Това също омръзва.

— Въпреки всичко бих опитала. Стига да получа такава възможност.

— Надявам се да я получиш.

— А как стана така, че се установи точно във Вашингтон? — попита тя. — Или си от тук?

— Не познавам много хора, които наистина са от тук — поклати глава Роби. — Самият аз съм от Средния запад. А ти?

— От Кънетикът. Родителите ми са от Англия. Всъщност те са ме осиновили и аз съм единственото им дете.

— Нямаш британски акцент — отбеляза той.

— Живяла съм в Англия едва до петгодишна възраст. Ти имаш ли братя или сестри?

— Не, но много бих искал да имам.

— За съжаление, децата нямат думата по въпроса.

— Казваш го така, сякаш и ти си искала брат или сестра — отбеляза Роби и погледна над рамото ѝ, защото долови вой на приближаваща се сирена.

— Май вече скучаем, а? — примирено подхвърли тя.