Невинните

— Може би. Но нека продължим този разговор някой друг път.

— Нима ме каниш на среща?

Поискаха сметката, която Роби плати въпреки нейните протести.

— Другия път ще си ти — каза той, а тя дяволито се усмихна.

Изпрати я до Белия дом, за да си прибере велосипеда. По пътя Ани непринудено го хвана под ръка. Когато спряха пред портала, тя бръкна в чантата си и му подаде визитка.

— Тук е цялата официална информация за мен, включително служебният ми телефон.

— Благодаря — кимна Роби и прибра картичката.

— А аз ще имам ли възможност за някакъв контакт с теб? — попита тя.

Той продиктува номера на мобилния си телефон, който Ани записа в своя.

— Благодаря за приятното прекарване, Уил — каза тя, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Нека заедно да организираме «срещата».

— Няма проблем.

Секунди по-късно тя се обърна и изчезна зад портала на Белия дом.

Роби си тръгна, опитвайки се да прогони мислите за Ани. Но кожата му все още пазеше топлината на устните ѝ.

Странен завършек на деня, помисли си той.

51

Роби стоеше пред терминала, от който беше потеглил обреченият автобус. В главата му отново изплуваха събитията от онази нощ. Отказа да убие Джейн Уинд, но резервният стрелец свърши работата вместо него. Веднага след това Роби се възползва от личния си план за бягство и се озова тук, на този терминал. Никой не знаеше за този план, а той не беше оставил следи.

Освен това си резервирах билет на име, което би трябвало да е известно само на мен, но всъщност се оказа, че не е така. А онези типове не се поколебаха да избият толкова невинни хора, само и само за да ме ликвидират.

Той се огледа наоколо. Нямаше начин бомбата да се постави в ходовата част на автобуса на това място. Хората бяха започнали да се качват веднага след появата му на стоянката, а шофьорът беше потеглил в момента, в който вратата се беше затворила зад последния пътник. Но на автогарата бяха останали доста хора. Броени минути по-късно тръгваше автобусът за Маями. Нямаше начин тези чакащи хора да не забележат човек, който се пъха под съседния автобус. Не, бомбата със сигурност не беше поставена тук.

Роби се обърна и тръгна към сградата на автогарата. Надникна през дебелото стъкло, за да се увери, че жената на гишето не е онази, която му беше продала билета. Оказа се, че наистина не е. Вече беше проверил за камери. Такива липсваха не само вътре, но и извън сградата. По всяка вероятност компанията не разполагаше със средства за електронно наблюдение.

Влезе в залата за продажба на билети. Тя се оказа точно толкова занемарена и мръсна, колкото и автобусите. Роби се насочи към гишето и зае място на опашката зад някаква дебела жена, която притискаше към гърдите си бебе. С другата си ръка люлееше детско столче за кола, в което седеше друго, по-голямо дете. Роби неволно си спомни за Джейн Уинд и нейните деца.

Не след дълго дойде неговият ред. Момичето зад гишето го погледна с отегчено изражение.

— С какво мога да ви помогна? — Наближаваше единайсет и тя със сигурност искаше час по-скоро да се махне от тук.

Той ѝ показа значката и служебната карта.

— Разследвам взривяването на един от вашите автобуси.

Момичето се изправи в стола и в очите му пролича интерес.

— Слушам ви.

— Искам да знам къде престояват автобусите, преди да дойдат на автогарата — каза той.

— Депото ни за поддръжка се намира на две преки от тук. Шофьорите се явяват направо в него, получават наряда си и минават през кратък технически преглед. Там се извършват и други операции, например почистване на колите и зареждане с гориво.

— Дайте ми точния адрес.

Момичето надраска няколко думи на лист хартия и му го подаде.

— Благодаря — кимна Роби. — В колко часа напускате работа?

Служителката повдигна вежди и се намръщи. Очевидно остана с погрешни впечатления.

— В полунощ — неохотно отвърна тя. — Но си имам приятел.

— Сигурен съм в това — кимна Роби. — Учите ли някъде?

— В Католическия университет.

Очите му се плъзнаха по отблъскващата зала със стени от гол бетон.

— Учете здраво, за да забравите това тук — посъветва я той.

Излезе навън и подкара волвото по посока на депото. Порталът обаче се оказа заключен. След доста усилия успя да привлече вниманието на нощния пазач, който правеше обиколките си. Роби разсея подозренията му със служебната си значка и човекът побърза да му отключи.

— От ФБР вече бяха тук — информира го той. — А също и момчетата от автомобилната инспекция, които питаха за някакви повреди по автобуса.

— А имаше ли такива?

— Проклет да съм, ако знам. С какво мога да помогна?

— Ела да ми покажеш ремонтното хале.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди го пазачът. — Плашат ми да обикалям около него с оръжие в ръка и да го пазя от проблеми. А в този квартал проблеми колкото щеш.

— А има ли някой по-осведомен?

— Там има двама монтьори — отвърна пазачът и махна към халето. — Работят до два през нощта.

— Имената им?