Невинните

— Какво? — сепна се Роби, но го направи с видимо закъснение.

— При предишния ни разговор спомена, че искаш да излизаш по-често. На мен ми е приятно да изпием по нещо заедно, но виждам, че не си тук… — Ани захапа едно картофче и погледна надолу. — Знам, че съм обикновена чиновничка и никога няма да спечеля много пари. Ще прекарам живота си зад бюро в писане на документи, които никой няма да прочете. А дори и да ги прочетат, съдържанието им ще бъде променено по начин, който няма да има нищо общо с моите проучвания. А ти си натрупал пари, пътувал си по света. Вероятно те отегчавам. — Тя взе още едно картофче от чинията, но го задържа в ръка, сякаш се питаше какво всъщност е това.

Роби побърза да смени поведението си — нещо, което умееше да прави наистина добре. Приведе се напред, грабна картофчето и го захапа.

— Аз също исках да изпия едно питие с теб — увери я той. — Иначе нямаше да съм тук. Извинявай, ако ти се струвам отегчен. Изобщо не те намирам за скучна.

— Харесва ли ти картофчето? — усмихна се тя.

— Да. Искаш ли да опиташ моите ролца?

— Вече не очаквах да ми предложиш.

Опитаха взаимно от чиниите си.

— Предполагам, че избягваш мазната храна — подхвърли тя. — Вече те видях как тренираш. А обичаш ли да тичаш?

— Само когато ме гонят.

Ани се разсмя и каза:

— Аз се радвам на невероятен метаболизъм. Ям всякакви боклуци, но нищо не ми се лепи.

— Много хора биха ти завидели.

— И колежките ми твърдят същото — усмихна се тя и набоде на вилицата си парче чийзбургер. — Искаш ли да опиташ? Много е вкусен.

Роби отхапа късче и избърса устните си със салфетката.

— Предполагам, че да работиш в Белия дом никак не е лесно — подхвърли той. — Ненормирано работно време, липса на упражнения, нередовно хранене, напрежение…

— Не се смятам за консуматив на Белия дом — поклати глава тя. — Там работят най-добрите и най-умните, нали знаеш?

— Поне половината население на страната няма да са съгласни с теб.

Роби развеселено я наблюдаваше как унищожава пържените картофи. После насочи вниманието си към панорамата на града.

— Въпреки че работя там, все още не мога да свикна със снайперистите на покрива — подхвърли Ани, сочейки към Белия дом.

— Контраснайперисти — поправи я Роби и веднага съжали за думите си. — Гледам почти всички серии на «Морски патрул» — добави с усмивка той. — От там научих тази дума.

— Аз пък си ги записвам на диск — каза тя. — Страхотен сериал.

Отново потънаха в мълчание.

— Съжалявам, че не съм добър събеседник — каза след известно време Роби. — Но просто съм си такъв. Понякога говоря много, понякога мълча.

— И аз съм така. Може би ще си паснем.

— Може би — съгласи се Роби, после изведнъж усети, че му се говори. Очите му се насочиха към гробището «Арлингтън», издигащо се на полегат хълм във Вирджиния. — Когато армията на Съюза завладява земите на генерал Робърт Лий с идеята да ги превърнат във военно гробище, Линкълн му казва, че може да си ги получи обратно, ако дойде лично да плати данъците върху тях за всички години назад. Естествено, Лий не приема предложението.

— Не бях чувала за това.

— Не знам дали е истина, но е интересна история — усмихна се Роби.

— Току-що опроверга сам себе си — отбеляза тя. — Разказваш много увлекателно.

— Е, понякога се получава — сви рамене той.

— Харесва ли ти инвестиционният бизнес? — смени темата тя.

— Някога ми харесваше — отвърна той. — Но след известно време правенето на пари започна да ми се струва недостатъчно. Има и други неща в живота.

— Да, парите не са всичко, Уил. Те са само средство към целта, но не и самата цел.

— За доста хора е обратното — каза той.

— Много са хората със сбъркани приоритети, особено в този град.

— Пак говориш като политик — отбеляза Роби. — Искаш ли ме за шеф на предизборната си кампания?

Тя поруменя, но бързо се окопити.

— Става.

— А какво ще правиш след Белия дом?

— Каквото и останалите — сви рамене тя. — Животът им е планиран за четирийсет години напред, те знаят какво искат и как да го постигнат. Защото са свръхамбициозни.

— Всеки се стреми към нещо «свръх» — промърмори Роби. И Джули беше отвърнала по подобен начин, когато я попита за бъдещето.

— Когато работиш в Белия дом, неизбежно обричаш живота си на някой друг. Най-вече на президента, на когото служиш. Цялата ти същност е подчинена на успеха на друг човек.

— Сигурно ти е трудно да живееш по този начин.

— Честно казано, никога не съм си представяла, че ще стигна толкова далече.

— Е, сигурно си вършила нещата както трябва. Престижен университет, връзки?

— Виновна и по двете обвинения — отвърна с усмивка тя. — Родителите ми са доста заможни и участват активно в политиката. Със сигурност са използвали връзките си, за да стигна до тук.

— Според мен си постигнала и сама доста неща, защото всички твои колеги в Белия дом имат необходимите връзки.

— Благодаря за тези думи. Рядко чувам такива неща. — Тя притисна салфетката към устните си и му хвърли изпитателен поглед. — А ти как виждаш бъдещето си?

— Може би ще сменя посоката. Твърде дълго време правя едно и също.

— Промяната винаги помага — кимна тя.