Невинните

— Разкажи ми какво видя онази нощ — заповяда той.

Бездомникът беше успял да отвори торбичката и вече се тъпчеше със сандвича.

— По-спокойно, приятел — подхвърли Роби. — Не искам да се задавиш.

Човекът преглътна, сръбна шумно глътка кафе и сви рамене.

— К'во искаш?

— Всичко, което чу и видя.

Бездомникът отхапа една по-нормална хапка от сандвича и разпери ръце.

— Бум, тряс и огън. Мамата си трака.

Поредната глътка кафе.

— Не можеш ли малко по-подробно? — попита Роби, после бавно добави: — Видя ли някой да слиза от автобуса или да се качва в него?

Клошарът хвърли в устата си шепа ядки и усилено задъвка.

— Бум — повтори той. — Огън. Мамата си трака. — Изкиска се и добави: — Човешко месо, печено на грил!

Първоначалното впечатление на Роби се потвърждаваше. Този човек беше абсолютно луд.

— Не си видял никой, така ли? — попита той.

— Печено на грил! — изкиска се дрипавият мъж и налапа наведнъж остатъка от сандвича.

— Добре, желая ти късмет — кимна Роби.

Бездомникът опразни наведнъж чашата с горещо кафе. Роби му обърна гръб и тръгна към кафенето.

Даяна Джордисън се хранеше бавно. Поведението ѝ нямаше нищо общо с безумното държане на онзи побъркан. Дано да науча от нея нещо полезно или поне смислено, каза си Роби, докато сядаше на масата срещу жената.

— Благодаря ти за всичко това — кротко рече Даяна.

— Няма за какво. — Погледа известно време как се храни, а след това попита: — Откога живееш така?

— Достатъчно дълго — отвърна тя и избърса устните си със салфетката.

— Не съм тук да те упреквам. Това не ми влиза в работата.

— Някога имах дом, работа и съпруг — добави тя.

— Съжалявам.

— И аз. Още не мога да повярвам колко бързо всичко отиде по дяволите. Останах без дом, без работа и без съпруг. Имах единствено сметките, които не можех да плащам. Разбира се, бях чувала, че това се случва на други хора, но изобщо не допусках, че може да се случи и на мен.

Роби не отговори.

— Доколкото ми е известно, той също е бездомник — продължи Даяна. — Имам предвид бившия ми съпруг. Наричам го бивш, въпреки че така и не поиска развод. Просто стана и си замина. Аз също нямах възможност да си наема адвокат… — Тя замълча за момент, после добави: — Завършила съм колеж. Имам диплома.

— Последните няколко години наистина бяха тежки — промърмори Роби.

— Вършех всичко както трябва. Вярвах в американската мечта.

Роби се опасяваше, че жената всеки момент ще се разплаче. Но тя отпи глътка кафе и смени темата.

— Какво искаш да знаеш?

— За нощта на взривяването. Можеш ли да ми кажеш нещо?

Тя кимна.

— През последните две седмици спях зад една кофа за боклук наблизо. Нощите все още не бяха студени. Миналата зима беше много тежка. Не бях сигурна, че ще оцелея. Януари беше първият ми месец на улицата.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Все се надявах, че нещо ще се случи. Половината от приятелите ми са в същото положение. А другата половина не искаше и да чуе за мен.

— Нямаш ли роднини?

— Имам, но те вече не могат да ми помогнат — каза Даяна. — Останах сама.

— Какво си работила преди?

— Бях административен сътрудник в една строителна компания. Възможно най-лошата длъжност при сегашното състояние на икономиката. Не произвеждах нищо за компанията освен разходи. Бях сред първите уволнени, въпреки че бях работила там цели дванайсет години. Без здравни осигуровки, без нищо. Не ми платиха обезщетение. Вече нямах доходи, но сметките продължаваха да пристигат. После ми спряха и помощите за безработни. Цяла година се борих да спася дома си, но за нещастие мъжът ми се разболя. Това изсмука малките ни спестявания. Останахме без нищо, с цял тон неплатени сметки. После мъжът ми оздравя и си тръгна. Щял да търси по-добри възможности, така ми каза. Можеш ли да си представиш?! Къде отидоха брачните обети да бъдем заедно в дни на радост и мъка?

Даяна млъкна и го погледна засрамено.

— Защо ли ти разказвам всичко това?

— Много добре разбирам, че имаш нужда да си излееш мъката — отвърна Роби.

— Вече го направих, благодаря — кимна тя, довърши закуската си и бутна чинията встрани. Помълча известно време, за да събере мислите си, после започна: — Видях автобуса да се приближава по улицата. Беше много шумен и ме събуди. На улицата спя зле, бетонът ми убива. Освен това е опасно… Страх ме е…

— Разбирам.

— После автобусът спря. Ей така, насред улицата. Спомням си, че седнах и надникнах иззад кофата. Ходила съм на автогарата, защото там има много кофи за боклук. Този автобус не беше на градския транспорт, а от другите — които всяка вечер пътуват за Ню Йорк. Бях го виждала и преди. Понякога ми се искаше да бъда в него.

Но не и в онази нощ, отбеляза мислено Роби.

— От коя страна на улицата беше, когато го видя? Откъм вратата или от другата?

— От другата.

— Добре. Продължавай.

— Ами той просто гръмна. Изплаших се до смърт. Във въздуха се разлетяха седалки, гуми, човешки останки. Беше ужасно, като на война.

— Забеляза ли нещо, което може да е предизвикало експлозията?

— Помислих си, че е бомба, избухнала вътре в автобуса. Нима е било нещо друго?