Невинните

Но на колко късмет мога да разчитам аз?

Отново огледа проблемната страна на улицата. Онази, на която се бяха озовали двамата с Джули. Насочи се натам. За всеки случай добави десет процента към ъгъла на покритие на насочената към улицата камера, а след това се зае да изследва терена.

Бързо откри поредната камера, монтирана на отсрещната стена. Беше на седем-осем метра от взривения автобус, малко вляво. И беше насочена към мястото на експлозията, Роби погледна към помещението под нея, което приличаше на офис.

«Освобождаване под гаранция». Естествено. В квартал като този клиенти за такива кантори никога не липсваха. Надникна през блиндираното стъкло, пред което имаше ръждясали решетки. Вдясно от вратата пишеше «Звънете». И той позвъни.

— Да? — обади се мъжки глас от малката бяла кутия на стената.

— Федерален агент. Трябва да поговорим.

— Говорете.

— Лице в лице.

Отвътре долетяха приглушени стъпки. През стъклото надникна нисък широкоплещест мъж на петдесетина години с бели мустаци, които изглеждаха доста по-гъсти от космите на главата му.

— Да ви видя значката — обяви той.

Роби се подчини и я притисна към стъклото.

— ОКР?

— Подразделение на Министерството на отбраната.

— Какво искате?

— Отворете, моля.

Ключалката изщрака и тежката врата се отвори. Съдържателят носеше черен панталон и бяла риза с навити ръкави. Над мокасините му се виждаше два пръста розова кожа.

Роби влезе и затвори след себе си.

— Какво искате? — повтори мъжът.

— Идвам във връзка с автобуса, който беше взривен.

— Какво за него?

— Разполагате с охранителна камера.

— И какво от това?

— От ФБР идваха ли да питат за нея?

— Не.

— Налага се да конфискувам лентата, диска или каквото там съхранява записите.

— Няма смисъл.

— Моля?

— Камерата не работи поне от година. Защо иначе щях да идвам до вратата, за да видя кой звъни, умнико?

— А защо сте я оставили отвън?

— Като възпиращо средство, разбира се. Този район не е от най-безопасните.

— Въпреки всичко трябва да я проверя.

— Защо?

— Умниците мислят за всичко.

Оказа се, че дебелият е казал истината. Системата наистина изглеждаше неизползвана от години. Кабелът от камерата дори не беше свързан със записващото устройство.

Роби напусна магазинчето и продължи обиколката си. Малко преди да стигне до границата на периметъра, който си беше начертал, очите му се спряха на бездомника, който беше крещял и танцувал около взривения автобус. Беше отвъд бариерите заедно с още двама като него. Очевидно ги бяха прогонили от местопрестъплението. И тримата мъкнеха обемисти торби, които със сигурност бяха побрали всичките им притежания.

Явно неговият човек беше ветеран в професията. Личеше си, че е на улицата от години. Мръсен и дрипав, с черни дълги нокти и развалени зъби. Репортерите го заобикаляха отдалече. Изглежда, на никого не му беше хрумнало, че някой от тримата може да е свидетел на трагедията. Но дори и иначе, Роби силно се съмняваше, че тези забързани и нетърпеливи репортерчета ще успеят да измъкнат нещо от клошарите.

Дали и агентите на ФБР са допуснали същата грешка, запита се той. Може би Ванс и хората ѝ изобщо не подозираха, че клошарите са присъствали на събитието и вероятно разполагат с ценна информация. Включително и такава, която би го разконспирирала.

Роби премина през бариерите и моментално беше погълнат от тълпата репортери. Не гледаше никой от тях, не обръщаше внимание на въпросите им. Разблъска микрофоните и бележниците, които му навираха под носа, и започна да си пробива път към тримата бездомници.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Винаги сме гладни — ухили се неговият човек и му хвърли безумен поглед. Изглеждаше напълно откачен.

Все пак разбра въпроса, отбеляза Роби и насочи вниманието си към другите двама. Единият се оказа жена. Дребна, подпухнала, с почерняла кожа. Торбата ѝ беше претъпкана с одеяла и разни предмети, които приличаха на рециклирани боклуци. Може да беше на двайсет, а може и на петдесет. Годините ѝ бяха скрити под дебел слой мръсотия.

— Ти гладна ли си? — попита той.

Жената го гледаше и мълчеше. Явно не разбираше английски за разлика от неговия човек.

Направи им знак да го последват и започна да се отдалечава от тълпата репортери. Едва след това огледа и третия скитник. Оказа се още една жена, доста по-обещаваща. Някъде около четирийсет, все още неунищожена от улицата. В умните ѝ очи се четеше ужас. Може би поредната жертва на икономическата криза, помисли си Роби. Изгубила работата си и останала без нищо.

— Искаш ли да ти купя нещо за ядене? — попита той.

Жената отстъпи крачка назад и притисна торбата към гърдите си. На нея имаше някакъв монограм — още едно доказателство за статута ѝ в близкото минало. Старите клошари нямаха такива торби. С течение на времето те се късаха или просто някой им ги крадеше.

Тя страхливо поклати глава. Следващото действие на Роби щеше да потвърди подозренията му. Той извади значката си и ѝ я показа.

— Аз съм федерален агент.