Невиждани академици

Когато стигна до кръстовището известно като Петте Кьошета, той беше успял да мине напряко почти през целия град със средна скорост надвишаваща пешеходната, а почти не му се наложи да подтичва.

И ето го, право пред него - Хипопотамодрумът. Някога там е имало надбягвания, докато всичко това се е пренесло от другата страна на Анкх. Сега той беше просто просторно място, каквото е нужно на всеки голям град за пазари, панаири, от време на време по някое възстанийце и, разбира се, все по-популярните, особено сред хората искащи да си купят имуществото обратно, битаци. Днес той беше гъчкан с хора, без да може да се види и една открадната лопата. По цялото поле народът риташе ли риташе. Тревър леко се поуспокои. Отсреща се мяркаха островърхи шапки и никой май не извършваше убийство.

- Здрасти, к’во ста’а?

Трев пренастрои полезрението си мако по-надолу.

- Как е, Гърло?

- Чувам, значи, че нещо си се събрал с Академик Невиждан, - забеляза Сам-Си-Прерязвам-Гърлото Диблър, най-предприемчивият и, необяснимо защо, най-неуспешният бизнесмен в града.

- Само не ми казвай, че си зел да продаваш банички?

- Айде де, - възмути се Диблър - То там от аматьори не мо’еш да се разминеш. Мойте баници не са някакъв боклук за пияни дърти запалянковци, я.

- Значи твойте баници са за...? - въпросът на Трев увисна във въздуха с примка накрая.

- Абе то баниците са минало, - рече пренебрежително Диблър - А аз съм върха на ритнитопковските сувенири.

- Това па к’во е?

- Ами, примерно, оригинални фанелки с автографи, такива неща. Глей с’а, - Диблър взе от големия си поднос умалена версия на каквото щеше да е някоя от новите пльонг-пльонг-ащи топки, ако бяха наполовина по-малки и грубо издялани от дърво - Глей ги тея белите петна. Те са за подписите на отбора.

- Ще ги даваш да ти ги подписват ли?

- Е, не, мисля си аз, че хората ще искат сами да си ги носят за автографа. Та всичко да е лично, нали разбираш?

- Значи това са просто боядисани дървени топки и толкова? - уточни Трев.

- Ама автентични! - поясни Диблър - И фанелките също. Искаш ли? Само за теб пет долара и сам си прерязвам гърлото.

Той вдична някаква смотана червена памучна дрешка и я размаха подканващо.

- К’во е това?

- На вашия отбор цветовете, не виждаш ли?

- С две големи U-та опред ли? - възмути се Трев - Не е така! Наште са с две малки преплетени U-та горе вляво като значка. Много стилно.

- Все тая, - отмете безгрижно възраженията му Диблър - Кой ще забележи? А и цената нали трябва да държа ниска заради дечицата, - той се наведе към Трев - Ще ми кажеш ли поне нещичко за утрешния мач, а, Трев? Старите клубове май ще изкарат яко отборче. Да не би тоя път на Ветинари да не му стане работата, а?

- Ще играем за чудо и приказ, ще видиш, - увери го Трев.

- Ами че как! Как шъ паднете с Младонадеждов в отбора, нал’тъй?

- А, аз само им помагам по малко. Аз не играя. Обещах на Мамчето като умря Тате.

Диблър се огледа все едно че Хипопотамодрума не беше тъпкан с хора. Май имаше наум и нещо друго освен нуждата от долара на ближния.

- А к’во ще стане, ако ваште паднат? - попита той.

- То е само игра, - отвърна Трев.

- Да де, ама на тая игра Ветинари си е заложил реномето.

- То си е само игра. Едни печелят, други губят. Просто игра.

- Ама мнозина не мислят така, - възрази Диблър - Досега на Ветинари сичко му ставаше без грешка, - продължи той с поглед зареян в небето - И това е, видиш ли, разковничето. Всеки си мисли, че на Патриция всичко му минава. Да, ама к’во ще стане, ако някой път той вземе, че се мине?

- То е просто игра, Гърло, само една игра... ‘Сичко хубаво, - Трев му обърна гръб.

От едната страна хората разпъваха сергии, а, понеже това беше Анкх-Морпорк, съберат ли се на едно място двама или повече души, още хиляда ще изникнат само за да позяпат.

А ето го и г-н Пондър Стибънс, седнал зад една дълга маса с неколцина ритнитопковски капитани. Аха, Комисията по Правилата. Нали разправяха за нея. Нищо, че правилата си бяха записани черно на бяло, а някои от тях бяха древни като самата игра, все оставаха да се доизяснят някои неща. Той пристигна точно когато Пондър казваше:

- Вижте, недопустимо е в новата игра да се стига до ситуации, хората да дебнат точно до противниковата врата.

- Че какво му е, досега нали така беше, - възрази един от капитаните.

- Да, но топката лети. Един наистина добър шут ще я отнесе през половината Хипопотамодрум. Само някой да докара паса както трябва и вратарят няма да има никакъв шанс.

- Та значи казвате, - заговори г-н Столоп, който беше станал нещо като говорител на капитаните - че трябва да има двама галфони от отбор А пред пича от отбор Б преди той да отбележи?

- Да, общо взето, - отвърна сковано Пондър - но един от тях е вратарят.

- Та какво значи става, ако един от тея двамцата вземе че се промъкне покрай нашия, преди той да ритне топката?

- Тогава той ще е в положението, традиционно наричано „засада”, - разясни Пондър.

- Като гледам, по-скоро ще са го насадили, - обади се друг капитан.

И понеже казаното споделяше една форма с хумора, хората се засмяха.