Невиждани академици

- Господа, - изказа се тежко-тежко той - Налага ни се да вземем участие в играта на народа, тоест на хората, от които, бих добавил, произхождаме и самите ние. Дали някой от нас през последните няколко десетилетия дори и мимоходом е зървал, как се играе играта? Мисля, че никой. Би трябвало по-често да излизаме сред народа. В случая не искам от вас да сторите това заради мен, нито дори заради стотиците обикновени хора, които се трудят за да ни осигурят живот, в който дискомфортът толкова рядко надига глава. Вярно, много други гнусни глави са се надигали, но винаги ни се е усмихвала и вечерята. Ние, колеги магьосници, сме последната линия на защита на града от всички ужаси, които биха могли да го връхлетят. Въпреки това, никой от последните не притежава такъв потенциал на опасност, като самите нас. Факт. Не ми се мисли, какво би могло да стане, ако някои магьосници наистина огладнеят. Така че, в дадения случай ви умолявам, направете го заради платото с мезетата.

Историята е познавала и по-благородни призиви за бой, Ридкъли пръв би признал това. Този обаче беше добре нагласен спрямо целевата си аудитория. Е, имаше известно мрънкане, но да се каже това, беше същото като да се каже, че небето е синьо.

- Ами обедът? - изрази дълбоките си подозрения Лекторът по Съвременни Руни.

- Ще ядем по-рано, - успокои ги Ридкъли, - а и бях информиран, че баничките предлагани по време на играта са просно ... несравними.

Истината пред огромния си многокамерен гардероб си избра черни кожени ботуши на висок, тънък ток за такава една безочлива истина.

Когато Гленда си дойде в Нощната Кухня, Лут вече я чакаше с гордо, но разтревожено лице. Отначало тя не го забеляза, но като си закачи палтото на пирона му и ето го на, хванал две тави пред себе си като щитове. Насмалко да и потрябва да си засенчи очите, толкова ярко блестяха.

- Надявам се, че така е добре, - изсмотолеви Лут.

- Какво си им направил?

- Посребрих ги, госпожице.

- Как си го направил?

- О, долу в мазетата има какво ли не, а аз, ами, знам да правя туй онуй. Няма да бъде проблем за никого, нали? – добави Лут изведнъж смутил се.

Гленда се замисли по този въпрос. Не би трябвало да има проблем, но нямаше как да е сигурен човек с Г-жа Уитлоу. Добре де, тя ще разреши проблема като ги скрие някъде докато не почернеят.

- Много мило от твоя страна да си сториш целия този труд. Най-често ми се налага да преследвам хората да ми върнат тавите. Вие обаче сте истински джентълмен, - когато тя каза това, неговото лице грейна като слънце.

- Много сте любезна, - заразтапя се той – И сте много привлекателна дама с вашите огромни гърди, което е индикация за изобилие и плодородие...

Утринният въздух замръзна в един голям леден къс. Той се сети, че ще да е казал нещо неправилно, но нямаше никаква представа какво по-точно.

Гленда се огледа дали някой не е чул, но огромната тъмна кухня беше, като се изключат те двамата, празна. Тя винаги бе идвала първа и си бе отивала последна. После тя заговори:

- Тук да стоиш. И на косъм да не си ми помръднал! Нито на сантиметър! И да не крадеш никакви кокошки! – доразпореди се тя просто за пълнота.

Нищо чудно да е оставяла след себе си пара, докато излизаше от стаята гърмейки с обувки по каменните плочи. Да вземе да изтърси такова нещо! Той за кого се мисли? Като стана дума, тя самата за кого го мисли? А и за какво го мисли?

Подземията на университета си бяха сами по себе си малък град и хлебари и месари[21] се обръщаха да я изгледат докато тя минаваше с тропот. Сега вече не смееше да се спре, защото щеше да бъде твърде унизително.

Ако познаваш всичките проходи и стълби и ако те поне за пет минутки си останеха по местата, беше възможно да стигнеш докъдето и да е в университета без да излизаш над повърхността. Сигурно нито един магьосник не подозираше за този лабиринт. Малцина от тях ги беше грижа за скучните подробности на стопанството. Ха, те си мислеха, че гозбите се появяват по магия!

Няколко каменни стъпала водеха до малка вратичка. Почти никой не я използваше тея дни. Другите момичета изобщо не биха стъпили тук. Гленда обаче би. Дори и след първия път, когато в отковор на позвъняването беше сервирала среднощния банан, или по-точно, не успя да го сервира поради причина, че беше избягала с писъци, та още от тогава тя си знаеше, че е длъжна пак да пробва. В крайна сметка никой не избира, какъв се е родил, както и беше казала майка й, нито пък някой избира в какво ще го превърне някой магичен нещастен случай без каквато и да е вина от негова страна, както и беше обяснила Г-жа Уитлоу малко по-непосредствено след случая, след като писъците бяха поутихнали.

Сега, разбира се, тя се чудеше, как някой би могъл да намира за странно, че пазителят на всичкото знание, което би могло да съществува, има оранжево-кафява козина и обикновено виси на няколко стъпки над бюрото си, освен това тя беше сигурна, че знае най-малкото четиридесет различни значения на думата „уук”.