Невиждани академици

Тролове, мислеше си той, с троловете се спогаждаме, сега, като се сещат да гледат върху какво стъпват. Имаме ги в Стражата и така нанатък. Съвсем свестни типове, освен някой друг келеш, каквито, боговете са ми свидетели, ги има навсякъде. Ами джуджетата? Тук са от векове. Може и да са малко мъчни, а и са стиснати като патешки задник.. тук той поспря и редактира последния израз на „пазарят се здраво”. Но, както и да е, винаги знаеш с какво имаш работа, като се опре до тях, а пък и са нисички, което си е успокоително, стига да знаеш какви ги вършат там долу. А вампирите? Добре де, Юбервалдската Въздържателска Лига върши работа. А и според сведенията от улиците, или така да се каже, от криптите или както и да се казва, те следяли своите си. Всеки нереформиран кръвопиец, който посмеел да се развихри из града, скоро го погвали хора знаещи точно как мисли той и точно къде се крие.

Зад всичко това стоеше Лейди Марголота. Тя беше тази, която чрез дипломация, а вероятно и по-директни мерки, отново е задвижила нещата в Юбервалд, освен това тя имаше някакъв вид... връзка с Ветинари. Всички го знаеха това и никой не знаеше нищо повече по въпроса. Една такава многоточийна връзка. Такива ми ти работи. И никой досега не беше успял да съедини точките.

Тя беше идвала на дипломатични посещения в града, но дори и многоопитните Анкх-Морпоркски матрони не бяха в състояние да доловят и най-малкия слух за нещо повече от делово и добросъседско сътрудничество между тях двамата.

И той играеше с нея неспирни и пресложни игри по щракса, и като се изключи това, това беше, ами това си беше... засега.

И тя му беше изпратила Лут, да е тук на сигурно. Кой знае защо, освен тях двамата де. Някаква политика сигурно.

Ридкъли въздъхна. Едно от тези чудовища, оставено само. Не беше лесно да си го помислиш дори. Те са прииждали с хиляди, като въшки, избивайки всичко и изяждайки труповете, включително тези на техните си хора. Империята на Злото ги беше отглеждала в мрачни подземия, сиви демони без собствен ад.

Боговете знаят, какво е станало с тях след рухването на Империята. Но сега имаше убедително доказателство, че някои от тях все още ще да живеят по отдалечените хълмове. Какво ли ще правят? А един от тях, точно сега, лееше свещи в мазетата на Ридкъли. От него пък какво ще стане?

- Досадна гнусотия? - произнесе на глас Ридкъли.

- Ей, ти кого наричаш гнусотия, бе дядка? Тая улица да не е твоя, бе!

Магьосникът сведе поглед надолу към много млад господин, който изглежда крадеше дрехите си само от най-добрите простори, макар че дрипавият червено-черен шал около врата му сигурно си беше лично негов. В него се усещаше някакво напрежение, постоянна смяна на тежестта, като че ли всеки момент можеше да духне в непредсказуема посока. Той си подхвърляше една консервена кутия във въздуха и пак я ловеше. Това събуди толкова остри спомени в Ридкъли, че чак го убодоха, но той бързо се съвзе.

- Аз съм Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, млади момко, и виждам, че носиш цветовете на отбора си. За коя игра обаче? Да не би да е играта на ритни-топката?

- Еми че коя друга. Е и? - каза гаврошчето и осъзна, че ръката му е празна, докато съгласно обичайните закони на гравитацията, би трябвало да е отново пълна. Тенекийката не се беше върнала от последния си полет, а кротко се въртеше на около шест метра над земята.

- Знам, че е малко детинско от моя страна, - призна Ридкъли - но ми трябва цялото ти внимание. Бих искал да стана свидетел на ритнитопковски мач.

- Свидетел? Ама виж, нищичко не съм...

Ридкъли въздъхна:

- Исках да кажа, че ми се гледа някой мач, така ясно ли е? Днес, ако е възможно.

- Ти ли бе? Ма сигурен ли си? То ш’ти е погребението, бе шефе. Шилинг да ти се намира?

Нещо звънна, високо над главите им.

- Тенекийката ще се върне с шилинг в нея. Точното време и място, моля?

- А как мога да зная, че може да ти вярвам, а? - запита хлапето.

- Не знам, - отговори Ридкъли - Тънкостите на твоя ум са пълна тайна също и за мен. Но се радвам, че ми вярваш.

- К’во? - момчето сви рамене и реши да рискува, както и без друго не беше закусвало - Завъртяната пресечка оттатък Лъсналото, цицийо смотана, а тебе досега жив не съм те виждал, схващаш ли?

- Това е повече от вероятно, - съгласи се Ридкъли и щракна с пръсти.

Тенекията падна в протегнатата ръка на хлапето. Той изтръска от нея сребърната монетка и се ухили:

- Късмет да те споходи, шефе.

- Има ли какво да се хапне в тая работа? - поинтересува се Ридкъли, за когото обядът беше нещо свято.

- Ами банички, бате, банички с грах, с цаца, с мешано, банички с ... кайма, но най-вече просто банички. Ей така банички, сър. Банички с банички.

- И с какво по-точно?

Информаторът му изглеждаше шокиран:

- Ама туй са банички, бе бате. Не питаш, а нагъваш.

Ридкъли кимна.

- И като последна сделка, ще ти изплатя едно пени за да ти ритна тенекийката.

- Два пенса, - реагира бързо момчето.

- Договорихме се бре, хаймана с хаймана.