Невиждани академици

- Рекох си, че е най-добре да те оставя да поспиш, - каза тя - Жулиета каза, че изглеждаш ужасно, значи най-сетне трябва да е започнал да и идва умът.

- Той си беше умрял, - възкликна Трев - Умрял като кютук, а после ей го на, пак оживя. К’во става тук?

Той се поизправи на лакът и установи, че са го сложили на една от мърлявите постелки в свещоливницата. Лут беше легнал на постелката до него.

- Значи така, - започна Гленда - Ако можеш да я караш поне замалко без да лъжеш, кажи ми, - тя седна и замалко се загледа в спящия Лут, докато Трев се мъчеше да осмисли снощните събития - Я пак кажи, с какво беше оня сандвич? Тоя, дето му беше дал Игорът?

- Риба тон, спагети и мармалад. Със захар на пудра, - прозя се Трев.

- Ама сигурен ли си?

- Такива неща не се забравят.

- Но какъв мармалад? - настоя Гленда.

- Що питаш?

- Мисля си, че може да стане с дюлев. Или пък с чили. С тая захар на пудра обаче не знам какво да правя. Просто няма смисъл.

- К’во ти става бе? Та той е Игор. Няма що да има смисъл!

- Но те е предупредил за Лут, нали?

- Да, но някак си не мисля, че е имал предвид „заключи си пайовете”, как мислиш? Ще си имаш ли неприятности заради пайовете?

- Не. Имам още доста съзряващи в ледницата. Най-са добри като съзреят. Абе изобщо с пайовете трябва да мислиш занапред.

Тя пак погледна към Лут и продължи:

- Ама наистина ли ми казваш, че след като момчетата на Столоп са го разпердушинили отвсякъде, той е взел и си е тръгнал от „Лейди Сибил”?

- Беше си умрял като кютук. Даже и бай ти Херингов го схвана това.

Този път и двамата изгледаха Лут.

- Сега обаче е жив, - от устата на Гленда това прозвуча като обвинение.

- Виж с’а, - започна Трев - всичко което знам за тея, дето идват от Юбервалд, е че някои от тях са вампири, а други са върколаци. Е, с’а, вампирите май не налитат на пайове. А миналата седмица беше пълнолуние и не съм видял той да се държи смахнато, добре де, по-смахнато от нормално.

Гленда понижи глас:

- Може пък да е зомби... А не, те също не са точно луди по пайове, - тя все така си беше загледана в Лут и друга част от нея сподели - Сряда вечерта ще има банкет. Лорд Ветинари замисля нещо с магьосниците. Нещо за ритнитопката, сигурна съм.

- Е и?

- Крои нещо, какво друго. Нещо гадно. Магьосниците били днес на мача и си водели бележки! Само не ми казвай, че тук нямало нищо страшно. Искат да забранят ритнитопката, ето какво става!

- Хубаво!

- Тревър Младонадеждов, как може да кажеш такова нещо! Баща ти...

- ...Си умря, щото беше тъп, - завърши рязко Трев - И не ми разправяй, че точно така щяло да му се иска да си замине. Никой не иска да си замине така.

- Ама той си обичаше ритнитопката!

- И к’во? К’во значи това, а? И Столоповци си обичат ритнитопката. И Анди Изцепков е луд по ритнитопката! Ама к’во значи това? Като не броим днес, колко пъти си виждала топката на мач? Изобщо не си, а на бас.

- Добре де, но работата не е в ритнитопката.

- Значи ми казваш, че работата в ритнитопката не била в ритнитопката?

На Гленда й се прииска да беше имала прилично образование, или, в краен случай, поне някакво истинско образование. Но точно сега нямаше да тръгва да отстъпва.

- Става дума за споделянето, - заобяснява тя - Нали, да си част от всичките хора. Да викаш с всички. Абе изобщо всичкото.

- Имам чувството, Госпожице Гленда, - обади се от постелката си Лут - че съчинението, което визирате, е „Der Selbst ьberschritten durch das Ganze”[28] на Битакенчук.

Те пак погледнаха Лут, този път със зяпнали уста. Той беше отворил очи и като че се беше вторачил в тавана.

- Става дума за копнежа на самотната душа да достигне до споделената душа на целокупното човечество, че и отвъд нея. Въпреки че преводът на У.Е.Г. Гуднайт „В Търсене На Цялото” е осакатен, макар все още да е разбираем въпреки погрешния превод на „bewuвtseinsschwelle”[29] като „прическа”.

Трев и Гленда се спогледаха. Трев сви рамене. И сега откъде да се започне. Гленда се прокашля:

- Господин Лут, вие жив ли сте или мъртъв или нещо друго?

- Жив съм, благодаря ви много, че попитахте.

- Ама аз нали видях, как те убиха! - викна Трев - И бягам аз после чак до „Лейди Сибил”!

- О, - рече Лут - Извинявайте, не си го спомням. Изглежда диагнозата е била погрешна. Прав ли съм?

Те се спогледаха. По-тежката част от което пое Трев. Гленда като се ядосаше, с погледа й сигурно можеше да се ецва стъкло. Лут обаче си имаше право. Трудно е да спориш с някой, който настоява, че не е умрял.

- Ммм, и после ти се върна тук и изяде девет пая, - каза Гленда.

- Като гледам добре са ти се отразили, - насилено рече да го ободри Трев.

- Да, но не виждъм, къде са ти се побрали, - завърши Гленда - Както си бяха тежки блюда всичките до един.

- Сигурно ще сте ми сърдита, - изплаши се Лут.

- А споко с’а, - намеси се Трев - Глей с’а, много се бях разтревожил, няма как, честна дума. Ама не се ядосах, чаткаш ли? Та ние сме ти приятели.

- Трябва да съм любезен. Трябва да съм услужлив! - отрониха като някаква мантра устните на Лут.

Гленда го хвана за ръката: