Невиждани академици

Гленда въздъхна наум. Той си беше як, но мускулите му почваха да се превръщат в сланина. Тя знаеше, че коленете го болят. Знаеше още, че в последно време нещо се задъхваше твърде бързо и изправен срещу нещо, което не можеше да сплаши, шамароса или срита, г-н Столоп губеше ума и дума. От двете му страни дланите му се свиваха и разгръщаха, като че ли се опитваха да се справят с мисленето вместо самия него.

- И с’а к’во е това?

- Откъде да знам, Господин Столоп.

Той пренесе теглото си от крак на крак.

- Ъъ, да не би да е заради онова мътняшкото хлапе, дето си докара сакатлък днес, как мислиш?

Може да е бил всеки, помисли си Гленда, докато я обземаше студен ужас. Не е като да не стават такива неща всяка седмица. Никой не е казал, че е станало с някой от тях. Разбира се, че няма да са те, знам си, макар че всъщност не знам, няма как да знам, но ако си го повтарям достатъчно дълго, може пък да стане така, че това изобщо да не се е било случвало.

Докарал си бил сакатлък, мислеше си Гленда посред рева на паниката. Което най-вероятно ще да значи, че е бил застанал на грешното място с грешното шалче, което си е равносилно на самопричинено нараняване. Докарал си да го убият.

- Мойте момчета като си дойдоха, казват, че туй станало навън на улиците. Те само дочули. Оня си го докарал да го претрепят, това чули.

- Нищо ли не са видели?

- Точно така, нищичко не са видели.

- Но са се съдрали от слушане, а?

Тази забележка мина покрай ушите на Столоп без изобщо да си дава труда да се качва горе.

- Та значи момчето било мътняк?

- Да, - отговори той - Те чули, че той бил умрял, но нали ги знаеш тея мътняшки копелета как лъжат.

- Къде са сега твойте момчета?

За момент очите на стареца припламнаха:

- Ще си ми седят те вкъщи, че ще ги попилея. Случи ли се такова нещо, навън ще се разкарват някои много гнусни шайки.

- Е, значи с една по-малко, - изкоментира Гленда.

Лицето на Столоп се оцвети в багрите на окаяността и тревогите:

- Ама те мойте не са лоши момчета. По сърце са добри. Само дето хората приказват за тях.

Да бе, каза си тя наум, долу в Дома на Стражата, и говорят неща от рода на „Те бяха! Ето ги тея големите! И след сто години ще ги позная!”

Тя го остави да си стои и да си поклаща глава и хукна обратно по улицата. Тролът не можеше да очаква някой да му се качи точно тук, а нямаше смисъл да виси и да го нашарят с драсканици. Но може пък да успее да го настигне докато се връща към центъра. След малко обаче тя усети, че някой я следва. Че я преследва в сумрака. Ех, ако само се беше сетила да си вземе ножа. Тя се прикри в една по-дълбока сянка и, когато маниакът с ножа се изравни с нея, изскочи и изкрещя:

- Престани да ме следиш!

Жулиета леко изпищя.

- Гепили са Трев, - изхлипа тя, когато Гленда я прегърна - Знаех си, че ще го гепят!

- Не ставай глупава, - зауспокоява я Гленда - Боеве нали стават всеки път след голям мач. Няма защо да прекаляваш с тревогите.

- Ами ти тогава що търчиш? - парира остро Жулиета.

А за това нямаше отговор.

Блюстителят го пусна да мине през входа за персонала с кратко кимане и изръмжаване и той се отправи направо към свещоливницата. Един двама от момчетата оклепваха свещи по техния си търпелив и много бавен начин, но нямаше нито следа от Лут, докато Трев не се реши да рискува душевното си здраве и дихателните си пътища и да провери в общото спално помещение, където откри Лут заспал на постелката си и хванал се за стомаха си. За изключително надутия си стомах. Като се има предвид обичайната кльощава фигура на Лут, така той донякъде приличаше на змия глътнала извънредно голяма коза. И тогава той си спомни чудатото лице на Игора и загрижения му глас. Огледа земята около постелката и видя малко парченце коричка от пай и малко трохи. На мирис беше като много добър пай. Като стана дума, той се сещаше само за едно лице способно да направи чак толкова съблазнителен пай. Каквото и да беше изпълнило Трев, цялата онази невидима светлина, от която той замалко не затанцува по пътя си от Стражата до тук, изтече между пръстите на краката му.

Той се втурна по каменните коридори към Нощната Кухня. Всякакъв оптимизъм, все още останал у него, се изпари надежда по надежда поради дирята от трохи от пай, но светлината пак изгря, когато той зърна Жулиета и, ами как иначе, Гленда, застанали посред каквото беше останало от Нощната Кухня, която сега беше в пълен безпорядък от изтарашени шкафове и парченца от баници и пайове.

- А, Господин Тревър Младонадеждов, - каза Гленда и скръсти ръце - Само едно нещо ще те питам: Пайовете кой изкльопа?[27]

Светлината придойде докато не препълни Трев с някакво сребърно сияние. От три нощи не беше спал в истинско легло, а и току що изминалият ден далеч не беше нормален. Така че той се усмихна широко, без да гледа към нещо определено и малко преди да падне на земята, го хванаха ръцете на Жулиета.

Трев се освести след около половин час, когато Гленда му донесе чаша чай.