Невиждани академици

- Едно от момчетата в миялнята ми каза, че вчера всички тоалетни на Тесарактичния етаж[5] се превърнали в овце, - заразправя Лут – Щеше ми се да го видя това.

- На твое място не бих ходил по надалече от миялните, - намеси се бързо Смиймс – И недей да се бъркаш в това, какво правят господата. Те са най-великите умове на света, от мен да знаеш. Само като ги попиташ... – той се замисли да се сети за нещо наистина трудно, като например – Колко прави 864 по 316...?

- 273024, - произнесе не съвсем шепнешком Лут.

- Какво? – шашардиса се Смиймс.

- Само си мислех на глас, - оправда се Лут.

- А. Хубаво. Ъъ... Е, това е то, виждаш ли. Те ти дават отговора преди да си се усетил. Най-великите умове на света, - си дойде на думата Смиймс, дълбоко вярващ, че повторението е майка на знанието – Най-великите умове. Нагърбили се с проблемите на вселената. Най-великите умове!

- Е, на това му се казваше забава, - отбеляза Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на университета докато се отпускаше в едно огромно кресло във Всекинощната Стая толкова устремно, че насмалко да отскочи като от трамплин – Ще трябва пак да го направим някой път.

- Да, сър. Ще трябва. След сто години, - съобщи самодоволно новият Пазител на Традициите прелиствайки страниците на огромната си книга.

Като стигна до пращящия лист озаглавен „Ловът на Мегапода”, записа датата и времето, което им отне да уловят споменатия Мегапод и се подписа засукано: Пондър Стибънс[6].

- Между другото, какво е Мегапод? – поинтересува се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания докато си сипваше портвайн.

- Някакъв вид птица, ако не се лъжа, - отвърна разсеяно Архиканцлерът и посочи с ръка количката с питиетата – Заповядайте.

- Първоначалният Мегапод е открит в помощник-лакейския килер, - информира ги Пазителят на Традициите – Изплъзнал се е посред вечеря и предизвикал това, което моят предшественик отпреди хиляда и сто години определя като ... „същинска джабала докато Колегите го преследваха из университетските помещения със забележителна веселба и приповдигнат дух”.

- Защо? – обади се завеждащият отдел Посмъртни Комуникации, пъргаво грабвайки една гарафа с повдигащо духа съдържание, докато минаваше покрай него.

- О, не може да оставим един Мегапод да се развява наоколо без контрол, доктор Хикс, - измърмори Ридкъли – Питай когото щеш.

- Не, имах предвид, защо ще трябва да го правим само веднъж на сто години? – уточни завеждащият отдел Посмъртни Комуникации[7].

Старшият Дискусионен Наставник се извърна настрани и изпъшка:

- О, богове мили...

- Такава е традицията, - обясни Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, докато си свиваше цигара – Трябва да си имаме традиции.

- Щото са традиционни, - подтвърди Ридкъли и махна към един от слугите – И няма да се посвеня да призная, че от тази поне поогладнях. Бихте ли донесли подноси с мезета от първо до пето меню? И, ами, също от онова студеното говеждо печено, и някое свинско, някоя друга филийка и, разбира се, сирената, - той вдигна поглед – Някой да се сеща за още нещо?

- Не бих отказал някой плод, - обади се Професорът по Отвлечени Феномени – Ами вие, Библиотекарю?

- Уук, - изръмжа запречващата огъня от камината фигура.

- Ама че разбира се, - съгласи се Архиканцлерът и махна с ръка към чакащия сервитьор – Значи и плодовете. Погрижете се ако обичате, Даунбоди. И... сигурно може да ги донесе онова новото момиче? Тя трябва да свиква с Всекинощната Стая.

Все едно беше изрекъл магично заклинание. Стаята с нейния едва виждащ се от синкавия пушек таван изведнъж бе обзета от тежка, някак си препълнена тишина, което се дължеше предимно на мечтателни спекулации, но в отделни редки случаи и на отдавнашни спомени.

Новото момиче... От самата мисъл старчески сърца опасно се разтуптяваха.

Много рядко се случваше красота да нахлуе в ежедневната рутина на Н.У., който беше също толкова мъжки, колкото и миризмите на стари чорапи, на дим от лули, както и, като се има предвид разпространената сред преподавателския състав немарливост при изтръскване на лулите, също и на обгорени чорапи. Г-жа Уитлоу, икономка на университета и носителка на дрънчащата връзка за ключове и грамадния трещящ като кораб посред буря корсет, от звука на който Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания припадаше, та тя обикновено много внимаваше да подбира персонал, който макар да е и от женски пол, да не е в прекалена степен такъв и обикновено се отличаваше с работливост, спретнатост, румени бузи и изобщо бяха накратко от онзи вид жени, които гравитират към басма и ябълкови сладкиши. Това задоволяваше магьосниците, които също гравитираха към ябълковите сладкиши, макар че можеха да минат и без басмата.

И как стана така, че икономката взе на работа Жулиета? Какво ли ще да си е мислела? Момичето навлезе в университета като ново светило във слънчева система и оттогава небесните сфери смущаващо се поклащаха. Също както впрочем и кръшните бедра на Жулиета.