Невиждани академици

Добре известен факт е, че във всяка една организация ако искаш нещо да се свърши, трябва да го възложиш на някой и без това много зает. Това е причинило известен брой самоубийства, както и, в един случай, смъртта на един изпълнителен директор поради нееднократно удряне на главата на последния в един много малък каталожен шкаф.

В Н.У. този зает човек беше Пондър Стибънс. Даже беше започнало да му харесва. Ако не друго, повечето задачи, които му казваха да свърши, нямаше нужда да се вършат и на повечето старши преподаватели не им пукаше, че не са свършени, стига само те да са тези, които не са ги свършили. Освен това Пондър много го биваше да изнамира ефикасни системчици за пестене на време и, вчастност, много се гордееше със системата си за протоколиране на заседанията, която беше разработил с помощта на Хекса, все по- и по-полезната мислителна машина на университета. Детайлният анализ на предходните заседания съчетан с неимоверните предиктивни възможности на Хекса на базата на ограничен набор от лесно събираеми данни като дневния ред (който така или иначе беше под контрола на Пондър), състава на комисията, времето изминало от закуска и оставащо до вечеря и т.п., в повечето случаи позволяваше протоколите да се напишат предварително.

Изобщо той разглеждаше всичко това като своя принос към поддържането на избрания от самия университет курс на благожелателна и динамична стагнация. А да се поддържат нещата така винаги беше усилие с добра възвръщаемост, като се имат предвид алтернативите.

Една самообръщаща се страница обаче, поне според Пондър, беше аномалия. Така че, докато се усилваше шумът от вечерята-преди-закуска, той оглади страницата и внимателно зачете.

Гленда с удоволствие би счупила някоя чиния в сладката празна главица на Жулиета, когато момичето най-сетне цъфна в Нощната Кухня. Или поне с удоволствие би си помислила за това, при това съвсем преднамерено. Но нямаше смисъл да си изпуска нервите, защото обектът на тези нерви не го биваше много да забелязва, какво си мислят другите хора. Не че беше лошо момичето, но просто някак все не можеше да стигне до мисълта, че някой би могъл да не е мил с нея. Така че Гленда се ограничи с едно:

- Къде беше? Казах на г-жа Уитлоу, че си се прибрала вкъщи по болест. Татко ти направо ще се поболее от грижа! А и пред останалите момичета никак не изглежда добре.

Жулиета се отпусна в креслото с толкова изящно движение, че все едно прозвуча музика.

- Ми на мача бях, къде. Нали играхме срещу говедата от Мътни Извор.

- До три часа сутринта ли?

- Ми че то си е по правилата, ма. До края на цяловремето, до внезапна смърт или до първи гол[10].

- Кой би?

- Не’нъм.

- Как така не знаеш?

- Ми че като си ходих, го решаваха по пукнати глави. Абе аз без друго, нали, излязох с Скапания Джони.

- Аз пък си мислех, че си скъсала с този.

- Ми че той ме черпи една вечеря бе.

- Не трябваше да ходиш. Не ти е работа да ги вършиш такива едни.

- К’ви такива? – отвърна Жулиета, която понякога си мислеше, че въпросите са отговори.

- Защо просто не вземеш да измиеш съдовете? – приключи въпроса Гленда.

И пак ще трябва аз да ги мия след теб, помисли си тя, когато най-добрата и приятелка се запъти към редицата големи каменни мивки. Това, което Жулиета правеше с чиниите, не беше точно миене, а бегло кръщаване. Не че магьосниците бяха от хората, които да забележат налеп от вчерашно яйце на чинията си, обаче г-жа Уитлоу можеше да го съзре и през две стаи в трета.

Гленда харесваше Жулиета, ама наистина, макар че понякога се чудеше защо. Вярно, че бяха израстнали заедно, но тя не можеше да спре да недоумява, как Жулиета, която беше толкова красива, че момчетата озовали се наблизо се вцепеняваха, а понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя не беше сигурна, но понякога на Гленда и се струваше, че самата тя е порастнала и за двете.

- Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е, - не издържа тя след няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече? Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!

Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити петна по-добре от подтиснатия гняв.

Скапания Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс. Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли би правила без мен?