Невиждани академици

Смотолевената дискусия достигна до консенсус във вид на „Към двайсетина години, общо взето”.

- Общо взето какво точно? – настоя Пондър, който мразеше такива неща.

- Е, нали знаеш. Нещо в тоя порядък. Горе долу в тези рамки, така да се каже. Нещо като такова. Нали разбираш.

- Нещо като такова ли? – възмути се Пондър – Не може ли малко по-точно?

- Че защо?

- Защото ако университетът не е играл на Сиромашкото Празнувление за период от двадесет години или повече, наследството преминава към понастоящем живите потомци на Архиканцлер Големански.

- Ама че тази игра е забранена със закон, бе човек! – изтъкна Архиканцлерът.

- Ъ, не точно. Всеобщо е известно, че лорд Ветинари не я одобрява, но, доколкото разбрах, при условие че играта се провежда извън центъра на града и не излиза от задните улички, Стражата си затваря очите. Доколкото, както ми изглежда, привържениците и играчите значително надвишават по брой всичките служители на Стражата, струва ми се това за нея ще е по-добре отколкото да си ги насини.

- Много остроумно казано, господин Стибънс, - похвали го Ридкъли – Много съм изненадан от вас.

- Благодаря, г-н Архиканцлер, - Пондър всъщност беше заимствал това от една уводна статия във „Вестника”, който магьосниците не обичаха, защото или не печаташе каквото те казваха или пък го печатаха с възмутителна точност.

Окуражен той добави:

- Между другото бих искал да отбележа, г-н Архиканцлер, че според законите на Н.У. тази забрана няма значение. На магьосниците не им подобава да обръщат внимание на такива забрани. Ние не сме подчинени на гражданското законодателство.

- Разбира се. Но въпреки това обикновено е целесъобразно да се съобразяваме с гражданските власти, - произнесе Ридкъли толкова предпазливо, сякаш метафорично вадеше някои от думите да ги разгледа по-обстойно на дневна светлина.

Магьосниците закимаха. Това, което те чуха, беше: „Ветинари може и да си има някои косури, обаче от столетия не сме имали по-здравомислещ човек на трона, той ни оставя на мира, а и никога не знаеш, какви козове е скрил в ръкава си”. Няма как да се спори с това.

- Е, добре, Стибънс, какво предлагаш? – рече Ридкъли – В последно време не ми съобщаваш за никой проблем преди си измислил решение. Уважавам това, макар и да го намирам за малко гадно. Та значи имаш ли предвид някакъв начин да ни измъкнеш от тази каша?

- Струва ми се, че да, сър. Мисля си, че бихме могли да сформираме, ами, отбор. Никой нищо не казва за печелене, сър. Просто трябва да играем, това е.

В свещоливницата винаги беше възхитително топло. За съжаление беше също така изключителто влажно и, по някакъв хаотичен и непредсказуем начин, доста шумно. Това беше, защото грамадните тръби на централната отоплителна система на Невиждания Университет минаваха точно под тавана, окачени на редици метални скоби с различен коефициент на линейно разширение. Това обаче беше само като за начало. Тук бяха още огромните тръби за балансиране на диференциала на слуда[11] по територията на университета, тръбата за супресора на потока на антропичните частици, който в последно време не работеше като хората, тръбите за въздушна циркулация, която също не работеше, откакто се беше разболяло магарето, прастарите тръби, които бяха единствените останки на злополучния опит на един предишен архиканцлер да изгради университетска комуникационна система посредством дресирани мармозетки. Всеки ден по някое време всичките тези тръбопроводи гръмваха в цяла подземна симфония от бълбукания, къркорения, смущаващи органични прошляквания и, понякога, необясним цвърчащ звук отекващ през подземните етажи.

Всецяло-импровизираната природа на конструкцията беше допълнително подчертана от факта, че като мярка за икономия, големите железни тръби за топлата вода бяха увити в стари парцали, овързани с канапи. Понеже някога някои от тях са били принадлежали към магьоснически одеяния, които колкото и да ги търкаш, не можеш да изличиш всичките магии от тях, така че постоянно излизаха спорадични изблици от многоцветни искри, а понякога и по някое топче за пинг-понг.

Въпреки всичко Лут се чувстваше у дома си в свещоливницата. Странна работа – горе в старата родина хората от улицата го бъзикаха, че бил отлят от някакъв боклук. Въпреки че Брат Овес му беше обяснил, че това било глупаво, кротко бълбукащата лой някак го привличаше. Тук той чувстваше мир.