Невромантик

— Айде, сестричко. За навън сме. — Очите на двамата Модерни блестяха сред бясно мятащи се оттенъци на поликарбон. Костюмите им не насмогваха на объркването от цветове и форми, което бушуваше зад тях. — Попочупила ли си се? Айде. Томи ще те подпира. — Томи подаде нещо на говорещия, видеокамера, обвита в поликарбон.

— Чикаго, — каза тя, — продължавам по плана. — И след това рухна, не на мраморния под, покрит с кръв и повърнато, а в някаква топла като кръв яма, в тишина и мрак.

Водачът на Пантерите-Модерни, който се представи като Лупус Отвъдния, носеше поликарбонов костюм със записваща способност, която му позволяваше да възпроизвежда отново имитираните цветови оттенъци по желание. Гледаше внимателно Армитаж и Кейс със забулени очи, присвит на ъгъла на работната маса на Кейс като някакъв причудливо скулптиран гаргойл. Усмихваше се. Косата му беше розова. Зад ухото му стърчеше сноп разноцветни микрософтчета; ухото беше островърхо, и от него се подаваха още розови кичури. Зениците му бяха модифицирани така, че да улавят светлината като котешки. Кейс гледаше пълзящите по костюма цветове и структури.

— Оставихте нещата да излязат извън контрол — каза Армитаж. Той стоеше в центъра на таванското помещение като статуя, обвита в тъмните гладки гънки на скъпоструващ на вид тренчкот.

— Хаос, мистър Никой — отвърна Лупус Отвъдния. — Това е нашето верую и възглед. Това е централната ни идея. Твоята дама го знае. Бачкаме с нея. Не с теб, мистър Никой. — Костюмът му изобразяваше странна шарена комбинация от бежово и бледо авокадо. — Трябваха й доктори. Има ги. Имаме грижата за нея. Всичко точно. — Той се усмихна отново.

— Плати му — каза Кейс.

Армитаж го изгледа косо.

— Нямаме стоката.

— Момичето ти я има — вмъкна Отвъдния.

— Плати му.

Армитаж се приближи вдървено до масата и измъкна три дебели пачки Нови йени от джобовете на тренчкота си.

— Искаш ли да ги преброиш? — запита той Оттатъшния.

— Не — каза Модерния. — Ти си мистър Никой. Плащаш си, за да си такъв. Не мистър Еди-кой си.

— Надявам се, че това не е заплаха — отвърна Армитаж.

— Това е бизнес — каза Отвъдния, тъпчейки парите в единствения джоб на корема на костюма си.

Телефонът звънна. Кейс вдигна слушалката.

— Моли — подаде той слушалката на Армитаж.

Геодезичните пирамиди на Спрол вече бяха осветени от предутринното развиделяване, когато Кейс излезе от сградата. Крайниците му бяха студени и сякаш откачени. Не можеше да спи. Писнало му беше от онзи етаж. Лупус си беше тръгнал, след това и Армитаж, а Моли беше в някоя хирургия. Под краката му преминаха вибрации като от влак. Някъде избуча доплерово вой на сирени.

Завиваше накъдето му падне. Вдигната яка, ново кожено яке. Тръсна първата от ивица цигари „Йехеюан“ в канавката и запали друга. Опитваше се да си представи как торбичките с токсин на Армитаж се разтварят в кръвта му, как микроскопичните мембрани изтъняват, докато той ходи. Изглеждаше нереално. Както и страхът и агонията, които беше видял през очите на Моли във фоайето на Sense/Net. Усети се, че се опитва да си спомни лицата на тримата, които беше убил в Чиба. Мъжете му се губеха; жената приличаше на Линда Лий. Очукана товарна триколка с огледални прозорци премина покрай него. В каросерията дрънчаха празни пластмасови цилиндри.

— Кейс.

Той отскочи настрани, инстинктивно заставайки с гръб към стената.

— Съобщение за теб, Кейс. — Костюмът на Отвъдния се покри с чисти спектрални цветове. — Пардон. Не исках да те стряскам.

Кейс се изправи и пъхна ръце в джобовете на якето. Беше с една глава по-висок от Модерния.

— Добре е да внимаваш, Отвъдния.

— Това е съобщението. Ледомлък. — произнесе го онзи.

— От теб? — Кейс прекрачи напред.

— Не. — каза Отвъдния. — За теб.

— От кого?

— Ледомлък — повтори с кимване Отвъдния, разлюлявайки гребена розови коси. Костюмът му стана матово черен, карбонова сянка върху стария бетон. Той изпълни странен кратък танц, размахвайки енергично тънките си черни ръце, и след това изчезна. Не. Там. Закачулен, за да скрие розовото, костюмът му точно в съответния оттенък на сивото, напръскан и зацапан като пътеката, на която стоеше. Очите му премигаха отново, червени като стопове. И след това наистина изчезна.

Кейс затвори очи, масажирайки ги с вдървени пръсти, подпрян на ронещата се тухлена стена.

Нинсей беше доста по-прост.

5

Лекарският екип, който се грижеше за Моли, се помещаваше на два етажа от безлична кооперация-скеле близо до стария бизнесцентър на Балтимор. Сградата беше модулна, като някаква гигантска версия на Евтиния хотел, всеки от ковчезите по четиридесет метра дълъг. Кейс забеляза Моли, докато тя се измъкваше от един, носещ старателно изработената табела на някой си ДЖЕРАЛД ЧИН, ЗЪБОЛЕКАР. Тя куцаше.

— Докторът казва, че ако ритна нещо, ще се откачи.

— Насадих се на един от твоите приятелчета — каза той. — Един Модерен.

— Охо! На кого?

— Лупус Отвъдния. Предаде ми съобщение. — Той й предаде хартиена салфетка, на която с червен фулмастер с гладкия му, изкусен почерк беше написано с главни букви ЛЕДОМЛЪК. — Той каза…

Ръката й го прекъсна със знака за мълчание.