Нежна завист

— Кой е щастливецът? Не, почакай, нека позная. Астронавт. Испански княз. Мафиотски бос, чиито бодигардове биха прерязали гърлото ти и биха те хвърлили в Темза, ако го зарежеш.

Поклатих глава, широко ухилена. Де да беше така!

— Нямам приятел.

— Нали не си… лесбийка?

— Не! — изчервих се аз.

— Слава богу — каза той и отново ми се усмихна. — Мисълта за това би ме довела до сърдечен удар. Би могла да попаднеш в затвора за убийството на един самотен старец.

— Не си нито самотен, нито стар — едва промълвих. Когато донесоха виното, Шеймъс напълни чашата ми до горе, а в своята наля съвсем малко.

— Няма ли да пиеш?

— Не твърде много. Вреди на паметта, а не искам да забравя една вечер с жена като теб.

— А… може би Джени ще бъде по-добре утре — опитах се да сменя темата. Той просто поддържаше непринуден разговор.

— Е, може би ще дойде на работа, а може би не. Въпросът е — добави, сякаш говореше на малко дете — дали ще издържа още един ден в офиса, измъчван от кафявите ти очи, без да мога да достигна до тях.

Бях така смаяна, че сърцето ми замря, а после запрепуска като расова хрътка. Задъхано промълвих:

— Какво?

Но в този миг сервираха вечерята. Шеймъс дискретно се облегна назад и изчака отново да останем насаме. После се наведе над масата. Изгледа ме похотливо, сякаш имаше рентгенови очи и виждаше през дрехите ми до дантеления ми сутиен „Никърбокс“.

— Ти си интелигентна дама и нямаш проблеми със слуха. Защо ме караш да се повтарям?

— Защото си женен — изтъкнах аз. Не добавих: „за секс богиня с тоалети «Диор»“.

Шеймъс гневно изсумтя.

— Само на книга. Помежду ни няма нищо. Страстта изчезна, тя мисли само за пазаруване. Според мен, когато страстта угасне, човек е като мъртъв. — Стисна ръката ми. — Без страст нищо в живота няма смисъл.

Кожата ми настръхна при допира му. Бих могла да запаля цигара от искрите в очите му. Господи, беше твърде хубаво, за да е истина.

— Защо не се разведеш?

— Аз? Един добър католик? Майка ми би умряла на място, ако чуе нещо подобно. Освен това… заради децата. Продължението на рода — мрачно каза той. — Не бива да те занимавам с цялата тази меланхолия.

„Занимавай ме, занимавай ме!“

— Нямам нищо против — уверих го аз. Побутнах една мида в чинията си и отпих вино за кураж. Шеймъс се хранеше с апетит и изливаше душата си между големи хапки агнешко.

— През целия си живот съм търсил момиче като теб — разпалено говореше той. Бе удивително. Погледът му ме караше да цъфтя. Сякаш бях единствената жена в ресторанта. Единствената на планетата. Изглеждаше готов да ме изяде жива. — Човек, с когото да мога да разговарям, без да се чувствам виновен или нещастен. Човек, на когото мога да се доверявам и да срещам разбиране. Човек…

— … с артистична душа, какъвто дълбоко в себе си си самият ти — помогнах му да се изрази.

Изгледа ме учудено и продължи:

— Да, може би. Още по-добре е, че момичето, с което мога да споделям всичко, е красавица като теб. Всъщност може би е по-зле.

— Защо? — прошепнах.

— Защото не мога да се съсредоточа върху разговора. В ума ми се прокрадват съвсем други помисли.

Изведнъж гърлото ми пресъхна.

— Мисля за нежните ти устни, съблазнителни като череши, и какво би било да ги целуна. Какво би било да те притисна в прегръдката си само за да усетя човешка топлота след всички тези години.

— Години?

— С брака ми отдавна е свършено.

— Шеймъс — започнах аз, но не намерих думи да продължа. Той повдигна ръка и венчалната му халка проблесна на светлината на свещите.

— Не го казвай. Не разбивай мечтите ми още сега. Нека те погледам, преди да чуя, че никога не би проявила интерес към жалък стар козел като мен.

— Не е така! — извиках аз… Проявявам! Искам да кажа… не си жалък стар козел. Не си козел…

— Само жалък старец? — попита той и зелените му очи заблестяха дяволито.

— Не си старец. Намирам те за невероятно красив — казах аз с топлота.

— Така ли? — усмихна се Шеймъс.

Дъхът ми спря. Но след миг той отново се наведе над чинията си и лакомо продължи да се храни.

Поръчахме десерт и кафе. Шеймъс избра пудинг, а на мен отчаяно ми се хапваше паста с топъл лимонов крем, но не се осмелих да поискам, за да не ме сметне за ненаситна дебелана. Спрях се на сорбе с шампанско, но успях да хапна само две лъжички. Стомахът ми бе свит на топка и не можех да изпитам наслада. Бе сменил темата и бе заговорил за незначителни неща като икономика и футбол. Срамувах се и се питах дали не съм се издънила, признавайки му всичко.

— Ядеш колкото мравка — одобрително каза той, когато свърши шоколадовия си пудинг. — Да помоля ли за сметката?

— Мм. Благодаря за чудесната вечер — едва промълвих.

— Какво искаш да кажеш с това? Нима вечерта е свършила?

— Не е ли?

— Само ако си решила да разбиеш сърцето ми — каза Шеймъс и слънцето отново разсея облаците. Даде щедър бакшиш на сервитьорите, които натовариха костюмите му в червеното ферари. Вече нямаше да се тревожа да не се измачкат. Шеймъс отваряше всяка врата пред мен, помогна ми да облека сакото си и да се кача в колата.

— Роза за дамата, сър? — попита дрипав старец с торба клюмнали рози. — По една лира са.