Нежна завист

— По дяволите! Тази жена все отсъства точно когато най-много се нуждая от нея — рязко каза Шеймъс.

Джени създаваше впечатлението, че е готова дори да спи в офиса, но…

— Това ли е кафето ми? — Взе чашата, пресуши я на един дъх и направи недоволна гримаса. — Господи! Не такова кафе! Не знаеш ли, че пия без кофеин?

„Какво е еспресото без кофеин?“, изпитах желание да кажа, но се сдържах. Боях се, че гласът ми ще затрепери и ще се разплача. А и нима би търпял някой да се шегува с него, когато е в такова настроение? Можеше да ме уволни!

Горкият Шеймъс, навярно бе преживял ужасна сутрин.

— Съжалявам…

— Направи друго и ми го донеси — каза той, без да ме погледне и взе купчина факсове от бюрото на Джени.

След това влезе в офиса си и затръшна вратата.

Станах и машинално отидох до кафе машината. В гърлото ми напираха сълзи, но решително ги преглътнах. Нямаше да допусна дебелата Рода да ме види да хленча, та да се разчуе и онази невестулка на рецепцията да ми се подиграва.

Дискретно почуках, преди да вляза.

— Влизай, да не мислиш, че имам на разположени цял ден да те чакам — изкрещя Шеймъс. Припряно завъртях дръжката на вратата и влязох.

— Извинявайте — плахо казах аз, когато сложих подобрената версия на кафето пред него.

— Кой върши твоята работа, щом онази мързелана я няма? — сопна се той.

— Рода. Изпратиха я от „Личен състав“ — отвърнах. — Много е добра.

Стана малко по-спокоен.

— Е, поне не е някоя кукла-стажантка. Все оплескват нещо. И бързат да си тръгнат.

Запитах се дали Кийша е работила за него в някой предишен живот.

— За да ходят на фризьор — добави той. Сякаш говореше за Кийша. Мислено си набелязах да я попитам някой ден.

— Мислиш ли, че ще се справиш с работата на Джени? Срещите ми и всичко останало?

— Да, Шеймъс — уверено отвърнах аз. Стрелна ме с поглед.

— Хей, в офиса ще ме наричаш „господин Мейън“, всеки момент може да влезе някой.

— Хм… Да. Съжалявам.

Почувствах се като пълна глупачка и се изчервих. Сякаш ми бе ударил плесница. За миг дори изпитах гняв. Нямаше нужда да се държи така…

— Хей. — Шеймъс ме гледаше по-благосклонно. Погледът му се плъзна от подгъва на полата ми малко над коленете, надолу по прасците ми към ниските ми обувки. Беше се замислил за миг, но изведнъж се опомни. — Хубав костюм, Алекс.

— Благодаря — промълвих, преди да се втурна към вратата. Телефонът му звънеше и бързах да вдигна.

— И червилото ти ми се струва ново. Хубаво е.

Нямах време да се зарадвам на комплимента, преди да грабна слушалката и да изчуруликам с цялата любезност, на която бях способна:

— Добро утро, офисът на господин Мейън. С какво мога да ви помогна?

Защо мъжете винаги твърдят, че ние, жените, сме като ветропоказатели? Шеймъс менеше настроенията си толкова често, колкото Мадона имиджа си. Както и да е, първата му среща бе уговорена за след десет минути. Знаех, че до края на деня няма да има повече празни приказки.

В три следобед бях капнала. Не толкова от работа. Джени бе създала такава организация, че не бе оставила почти нищо за мен. Шеймъс бе влязъл в обичайната си роля на любезен, усмихнат изпълнителен директор още при пристигането на първите посетители от Германия, а аз треперех от притеснение да не сгафя — да не разваля грима си, да не разлея кафе или да сбъркам с предпочитания чай. Докато записвах съобщения, ме заболя лицето от учтиви усмивки. Дори успях да се справя с някакъв самонадеян търговец от Сингапур, който ме нахока по телефона и ме нарече „слабоумна пачавра“. Изкуших се да отвърна: „Майната ти, шибан глупак“, но не би било уместна реплика.

Цяло чудо бе, че не направих нито една сериозна грешка.

В пет следобед се осмелих да предложа на Шеймъс още чаша кафе без кофеин и шоколадови бонбони „Шарбонел и Уокър“, които бях избрала от хладилника.

За свое удивление го заварих изтегнат на светлобежовия диван да рисува смешни човечета върху заглавната страница на вестника си „Уолстрийт Джърнъл“.

— Милостив ангел идва да ми донесе кафе — ласкаво каза той. — Или може би добра фея. Фея ли си, Алекс Уайлд?

— Последния път, когато се огледах, не бях — смутено отвърнах аз, докато сервирах.

— Чудесно. И бонбони — одобрително отбеляза Шеймъс. — Знае как да внесе малко сладост в живота на един мъж. И други неща, обзалагам се. Но няма да говорим на тази тема сега.

Последва заразителен смях.

Бях поразена. Почти бях очаквала да се извини за по-рано, но той дори не спомена за това. Прикова поглед в лицето ми. Хрумна ми, че може би имам червило по зъбите.

— Страхотен фон дьо тен. Какъв е? — попита Шеймъс. Изчервих се от задоволство.

— Всъщност не съм сложила фон дьо тен.

— Наистина, имаш толкова гладка кожа. — Повдигна тъмните си вежди. — Като праскова. Сигурно ползваш ужасно скъпи овлажнители.

Най-обикновен хидратантен крем. Но бе приятно да го чуя. Усетих как напрежението ми се разсея и усмивката ми разцъфтя като лотосов цвят.

— Дано всичко е било наред днес.