Нежна завист

— Благодаря — казвах аз и му подавах десетачка. Вземаше я и с леко раздразнение отново ми благодареше. Когато получех рестото, три и петдесет, за пореден път произнасях същата дума, прибирах парите и грабвах чантата си.

— Благодаря — казваше Дуейн.

Бог знае как ли е в Япония.

Разбира се, в случая на Кийша не се разменяха никакви реплики. Дори таксиметровите шофьори не се впускаха да разказват цялата си история. Никой не би се осмелил.

Но невинаги в офиса цареше еднообразие и скука. Понякога изживявах срам и раздразнение. Най-честата причина за това бе Кевин Харви от администрацията. Носеше титлата „административен чиновник“, а всъщност бе най-старото пощальонче на света. Беше на тридесет и пет, с оредели пепеляворуси коси, които приглаждаше на мазни кичури върху плешивото си теме, и подпухнало тяло с толкова издути гърди, че би трябвало да носи сутиен. Винаги бе облечен с евтина прозрачна риза, цялата в петна от пот, въпреки че в сградата имаше климатици.

Кевин изпитваше симпатия към мен, както биха се изразили майка ми и Джени.

Застояваше се пред бюрото ми. Подаваше ми всяко от писмата за Шеймъс поотделно, съвсем бавно. Всеки ден изпробваше различни „мъжки ухания“, сред които любими му бяха „Олд Спайс“ и „Борова свежест“, и се опитваше да ме впечатли с великите си замисли.

— Имам идея за „Федерал Експрес“ — каза той един ден.

— Чудесно, Кев — отвърнах и забих нос в документите.

— Цветни пликове. Тези, които използват, са толкова еднообразни.

— Заета съм, Кев.

С тези думи попарих надеждите му и го накарах да се изчерви.

— Добре, добре. До утре. На същото място, по същото време, ха-ха-ха.

Джени ме изгледа намръщено, когато претоварената количка на Кев сви зад ъгъла.

— Горкият човечец! Не бива да бъдеш толкова жестока с едно невинно божие създание, Александра. — Говореше за Кевин, сякаш бе коте, чийто крак бях строшила.

— Не искам да го заблуждавам — засрамено отвърнах аз.

— Можеш просто да се опиташ да бъдеш по-любезна. Външността не е всичко.

Гласът й издаде укор. Никога не бе заговаряла на по-лична тема. Защо да ми пука какво мисли за мен някакъв стар нещастник? Все пак по обяд отскочих със смачкания си сандвич до пощенския отдел. Бог знай защо, Кев изглеждаше готов да заподскача от радост, когато ме видя. Това ме накара да се почувствам още по-виновна и така обядът с него се превърна в ежеседмична традиция.

— Така те харесвам — одобрително подхвърли Джени.

Трябва да призная, че тайно се почувствах поласкана, както при редките й похвали за печатането ми или уговарянето на срещи по телефона.

— Ставаш все по-… компетентна — казваше тя понякога.

Е, човек винаги се радва, когато го хвалят.

Една сутрин, докато работех на компютъра, ми се обадиха от „Личен състав“, за да ми кажат, че Джени е в болнични. За миг се разтревожих за нея. Какво ставаше с мен? Явно полудявах.

— Просто грип — успокои ме служителката. — Но трябва да се лекува. Ще изпратим някого да ти помага. Джени настоява ти да поемеш нейните задължения.

— Добре — промърморих аз и се усмихнах самодоволно, докато чаках да пристигне някоя шестнадесетгодишна хлапачка с дъвка и пънк прическа. Щях да я нахокам заради външността й и да я изпратя да си придаде по-приличен вид, но за моя изненада влезе възпълна жена на средна възраст на име Рода Блек, бе облечена в зелен костюм и имаше такава скорост на набиране, че ми се зави свят.

— Бихте ли се заели с тези писма и този телефон? — смутено я помолих. Не вдъхвах никакъв авторитет.

— Само това ли? — недоверчиво попита Рода и огледа купчината, сякаш й се струваше микроскопична.

— Е, може и това — предизвикателно казах аз и й подадох няколко доклада и две извлечения, които биха ми отнели дни.

Рода изсумтя.

— Явно не те претоварват с работа тук.

Не й обърнах внимание. Какво ме интересуваше, щом можех да отскоча до дамската тоалетна и да сложа ново червило и фон дьо тен? Бях повишена в длъжност, макар и само за ден. Това означаваше да седя на безупречно подреденото бюро на Джени и да отговарям на телефонни обаждания само от влиятелни клиенти. По-важното бе, че щях да бъда близо до Шеймъс. Очаквах да пристигне около девет без пет. Имах време да оправя грима си, да се напръскам с парфюм и да приготвя еспресо, както го обича.

Появи се точно на секундата. Удивително. Беше неотразим, с вишневочервен костюм, тъмнокафяви обувки, аромат на портокал и старателно сресани и напръскани с лак коси, които ако не бяха укротени, мигновено биха се разпилели на немирни къдрици. Стискаше куфарчето си под мишница като корпоративен воин с осанка, от която коленете ми се подкосиха.

О, как ми се искаше да върна часовника с няколко часа назад. Достатъчно време, за да мога да открадна малко от грима на Бронуен и да измоля от Кийша някой марков тоалет, дори не на топдизайнер. Само да не бях с консервативния сив вълнен костюм, който бях облякла набързо.

Първото, което издаде погледът на зелените му очи, бе… раздразнение.

— Къде е Джени? — почти изръмжа той.

— А… болна е от грип — отвърнах.