Нежна завист

Никой не безпокоеше възпитателката от общежитието с писма за мен или Елън на Свети Валентин. Стояхме затворени в стаята си, преструвахме се, че учим, и наричахме всички останали „празноглави кукли“. Бяхме ужасно нещастни. С радост бих заменила някоя отлична оценка по керамика за една-единствена картичка, дори от пъпчив и трътлест подател. Горката Елън се чувстваше още по-зле, защото не притежаваше и талант, който да й носи утеха. Веднъж на единадесети февруари я заварих до пощенската кутия сред живия плет до училището. Пуловерът й се бе закачил на клон, докато се опитваше да пъхне писмо, адресирано до самата нея. Разубедих я. Всички познаваха почерка й и Снежанка щеше да бъде безмилостна.

— Елън беше свястно момиче — промърморих аз.

— Разбира се — засмя се Гейл, — защото никоя друга не искаше да дружи с теб.

— Гейл, знаеш ли, че имаш огромна пъпка на върха на носа? — попита Кийша с ехиден тон. — Сигурно е от прекалено много соево мляко.

Но продължиха да слушат в захлас всяка дума на Снежанка.

— Лягам си — казах аз и станах от масата.

Едва ли някой забеляза, когато се оттеглих.

Седма глава

Посветих се на работата си. Или по-скоро, на досадните си задължения. Архивиране. Набиране на писма. Приготвяне на кафе. Изпращане на факсове. Копиране. Имаше огромно разнообразие от дейности, всичките еднакво скучни. От друга страна, рутината създаде у мен чувството, че зная накъде върви животът ми. (Наникъде.) В него вече имаше жалко подобие на ритъм. Събуждах се няколко секунди преди будилникът да звънне. Втурвах се под душа с пъргавината на командос, изпреварвайки всички останали. Бронуен все още тананикаше песни в спалнята си, Гейл трябваше да бъде на работното си място едва в десет без петнадесет, а Кийша, която бе получила работата в „Ранобудници“, отиваше в Би Би Си към единадесет.

— Писмото ти се оказа сполучливо, уредих си интервю — бе казала Кийша преди седмица. После, в изблик на нетипична за нея работливост, се бе заловила да си съчинява трудова биография. Направо ги бе разбила.

Затанцувах заедно с нея и купих бутилка евтино шампанско, но се почувствах жалка.

Трудно е да се радваш на успехите на ближния, когато собственият ти живот се плъзга надолу по наклонената плоскост по-бързо от скиор по пистата по време на олимпийски игри.

Една сутрин започнах да си фантазирам как печеля от лотарията, влизам с маршова стъпка при Джени и изплювам голяма малина в лицето й или пристигам за последния си работен ден с лимузина и розов костюм „Шанел“ и набирам писма с пръсти, отрупани с диаманти.

Тогава осъзнах, че водя същия живот, върша същата работа и мечтая за същите неща като милиарди други хора. Бях кръгла нула. Едно дебело нищожество. С лекота бих спечелила тиквен медал за обикновеност.

Понякога си спомнях за шестте месеца, които бях прекарала в бордея в Хакни, преди да се примиря и да приема предложението на родителите си да заживея по техните правила и под осигурен от тях покрив, което смятаха за изключително щедро. Но не се сещах често за онова време. Дори затъпяващата скука не би могла да ме накара да открия някаква романтика в мизерната дупка.

Затова насочвах мислите си към скулптурата. „Не бива да се отказваш — повтарях си. — Родена си, за да твориш. Може би ще впечатлиш някой японски търсач на талантливи авангардисти…“

Но дори в мечтите ми това не звучеше убедително. Трябва да призная, че за жалост не можех да престана да мисля и за Шеймъс.

Не биваше да хлътвам по шефа си, но какво можех да сторя, когато той бе там всяка сутрин — с красив костюм и вратовръзка, за които биха му завидели всички градски контета, грациозно минаваше покрай мен и ме омайваше с аромата на афтършейва и със загадъчните си зелени очи…

Джени се стараеше да го държи на разстояние от мен. О, намираше хитри начини. Често ме изпращаше в офиса му.

— Би ли занесла кафе на господин Мейън, Александра?

Или:

— Това трябва да бъде подписано от господин Мейън.

Или:

— Ето ваучерите на господин Мейън за Прага.

Все невинни номера, с които искаше да каже: „Хайде, можеш да видиш своя герой, момиченце“.

Проблемът бе, че никога не ме изпращаше там, когато е сам. В офиса му винаги имаше някой млад анализатор, който ме оглеждаше от главата до петите, докато изпълнявах мисията си.

Казвах само:

— Заповядайте, господин Мейън.

Или:

— Подпишете се тук, ако обичате, господин Мейън.

Невероятно интересен диалог! Дори Оскар Уайлд не би могъл да измисли по-добър.

В Лондон наричаха финансовите анализатори „цифрояди“. Бях започнала да свиквам с жаргона тук. Вече се смятах за ветеран. Веднъж подхвърлих шега по този повод и видях Джени да се усмихва. Все пак и тя бе човек, а не някакъв робот-демон.

Англичаните сме ненадминати по размяна на банални любезности. При ежеседмичното посещение в супермаркета за бутилка евтино вино, замразени сандвичи и пакет ягоди с намаление (което обикновено не бе никаква икономия, защото най-долните бяха развалени), провеждах следния разговор, щом сложех кошницата на касата:

— Благодаря.

— Благодаря — вяло отвръщаше касиерът Дуейн. — Шест лири и петдесет, благодаря.