Нежна завист

Струваше около сто лири. Ползваха го героините от романите на Джаки Колинс. Усмихнах се в знак на благодарност, доколкото можех. Нямаше нужда да бъда злобна, щом тя не се държеше така.

— Най-доброто средство против стареене. Дано ти помогне — язвително добави Снежанка. — О, това костюмите на шефа ти ли са? Що за откачалник е да кара секретарката си да ги взема от химическо? Следващия път ще поиска да поръчаш цветя за всичките му приятелки.

— Нямам нищо против да ги взема.

— Очевидно… вятър те вее на бял кон, Алекс. О — кокетно погледна часовника си „Картие“, — трябва да тръгвам. Имам среща с един приятел в Найтсбридж.

— Познавам ли го?

Оливия ме погледна с присвити очи изпод намазани с тъмносиня спирала мигли и тихо се засмя.

— Едва ли, скъпа, освен ако не ходиш често в Персийския залив… — След това внезапно изправи гръб, измърка: — Чао! — и уверено продължи.

Против стареене? Господи, бях едва на двадесет и седем. Надникнах в огледалото за задно виждане, за да проверя дали около очите ми не са се появили бръчки, но стъклото бе твърде прашно, за да различа нещо. „Много важно“, казах си, когато скочих от колата и грабнах костюмите. Имаше толкова по-възрастни жени, които изглеждаха зашеметяващо. Синди Крауфорд. Шарън Стоун. А… Хелън Мирън. Но кога бяха отлетели годините? Сякаш бяха изтекли под краката ми, докато чаках на кръстовище да светне зелено. Струваше ми се, че вчера все още бях в „Оксфорд“, изпълнена с бунтарски огън и се напивах с портвайна на Том Дръмънд…

Отърсих се от спомените, в които се бях унесла, когато стигнах до „Айви“. Как можех да се чувствам потисната точно сега? Щях да вечерям с Шеймъс Мейън.

— Резервация за двама на името на господин Мейън — самоуверено съобщих на сервитьора. Навярно бях страхотна гледка с шестте закачалки, които висяха на единия ми показалец. За секунда през съзнанието ми преминаха поредица ужасяващи мисли. А ако бе отменил резервацията? Ако не ми позволяха да вляза с тези тъмни найлонови калъфи? Ако закъснееше с часове и се наложеше да седя сама на масата, въртейки сламка и опитвайки се да избягвам погледите на другите посетители, изпълнени със съжаление към момичето, на което очевидно са вързали тенекия? Не се и съмнявах, че сред тях ще бъдат Мел Гибсън и Ричард Гиър.

— Да, госпожице. Господин Мейън вече е тук — каза сервитьорът.

Облекчението нахлу в мен като сладостна вълна. Шумно въздъхнах.

— Бихте ли отнесли тези костюми до гардероба?

— Разбира се, госпожице. — Без да трепне, ги подаде на един помощник-келнер. — Ще ви придружа до масата.

Шеймъс седеше сам в едно сепаре, полускрит зад огромен букет цветя. Когато се приближих, скочи на крака, побърза да отпрати сервитьора и ми помогна да се настаня. Плъзна поглед по тялото ми. Надявах се бледорозовата копринена рокля, която си бях купила час по-рано от „Уисълз“ за доста по-голяма сума, отколкото можех да си позволя, да му хареса.

— Дано не си ме чакал твърде дълго — запелтечих.

— И аз току-що пристигнах. Господи, каква прекрасна рокля, нова ли е?

— Тази? — Енергично поклатих глава. — Имам я от години.

Шеймъс махна на сервитьора.

— Отнесете тези рози. Бледнеят пред красотата на приятелката ми.

Усетих бърз прилив на топлина в бузите. Пламнаха още по-силно след миг, когато забелязах, че от страничния шев на роклята ми стърчи голям етикет с цената. Припряно го дръпнах и отправих молитва Шеймъс да не го е видял, но бе твърде късно. Дългите му пръсти посегнаха и грабнаха етикета от ръката ми, преди да го спра.

— Двеста лири? Аха — съблазнително се засмя той. — Алекс Уайлд, ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме впечатлиш.

— Жените никога не признават, че са си купили нещо специално за случая — промълвих в отчаян опит да възвърна част от достойнството си.

— Но това, че си решила да си купиш нов тоалет, макар и евтин, ми се струва много мило.

Евтин за него!

— Хм — казах аз и се опитах да тръсна коси, както съветваха в „Правилата“ и всички останали наръчници за привличане на мъжкото внимание от деветнадесети век. Почитателка съм на тези книги, въпреки че съдържат някои садистични съвети, например да не приемаш цветя и да не отговаряш на телефонни обаждания, които са приложими само ако получаваш цветя и те търсят по телефона.

Шеймъс се усмихна и бавно ми намигна. Бях като омагьосана. Не знаех дали да изпитвам срам или задоволство. Познато обсебващо чувство на обърканост. Не бях отпила нито глътка вино, а ми се струваше, че вече съм пияна.

— Ще ядем ли? Аз ще поръчам агнешко задушено. Какво ще кажеш за мидите с джинджифил?

— Чудесно — промълвих със сънен глас, въпреки че всъщност не обичах джинджифил.

— И бутилка номер двадесет и осем.

— И едно диетично пепси.

— Не, без диетично пепси — каза Шеймъс и закачливо ми се усмихна, — ще развали вкуса на мидите. Е — отново заговори той, когато сервитьорът се отдалечи, — радвам се да те видя без компютърен екран пред лицето, Алекс. Ти си най-красивото създание в този ресторант.

— Благодаря — отвърнах аз, питайки се дали наскоро е поглеждал в огледало.