Нежна завист

Разказах му тъжната си история, поне отчасти. Между риданията си го чух да издава въздишки на съчувствие, въпреки че едва ли един мъж би могъл да ме разбере.

— Просто си голяма романтичка, Алекс. Искаш непрекъснато да те обсипват със сърца и цветя. Дай му шанс… може би отново ще те покани да излезете — спокойно каза той.

— Но не искаше да мирише на моя парфюм.

— Да не би да е женен? Или да работите заедно?

— Не, разбира се! — гневно извиках.

— Е, добре. За миг си помислих, че си се върнала към старите си номера.

— Какви стари номера? — попитах. Гневът означаваше, че поне вече не хленча.

— Много добре знаеш, Алекс. Да въздишаш по чаровни негодници, които не те ценят и те карат да се чувстваш жалка. Да живееш с фантазии за фантастични герои.

— Не е вярно!… — възразих. Шеймъс бе истински, нали? Какво би могло да бъде по-истинско от онези чупливи черни коси, онзи омайващ глас и страстен поглед!

— Е… въздъхна Том, — какво стана с вятърничавия режисьор с розовите вратовръзки и вечно рошава коса?

— Оливър е човек на изкуството.

— Няма му нищо, което един хубав бой и шест месеца във флота не биха могли да излекуват — промърмори Том, сякаш бе готов лично да се погрижи за първата част. После отново въздъхна и ми посвети цели двадесет минути, за да ме накара да възвърна самоуважението си.

— Трябва да се срещнем за обяд някой ден — каза той, когато свърши.

— Добре.

Наистина исках да се видим. Том бе толкова забавен и поглъщаше храната с такава бързина, че ме караше да се чувствам слаба в сравнение с него.

— Другата седмица? — попита той с надежда. — Едва ли си свободна.

— Ще проверя графика си и ще ти звънна — промълвих, без да издам отчаянието, което бе на път да ме обземе отново. Свободна! Графикът ми бе толкова празен, колкото интимния живот на сестра Уенди.

Върнах се в офиса и продължих работата си. Том бе успял поне да ме убеди, че вината не е моя, но каква полза от това? Факт бе, че сутринта Шеймъс се бе държал хладно с мен и цял ден не ми бе проговорил.

Когато наближи краят на работното време, Джени дойде да ме нагледа.

— Явно вчера си се справила добре. Господин Мейън нямаше оплаквания.

— Така ли? — нетърпеливо попитах.

— Да — отвърна Джени. — Не спомена нищо за теб. Защо изглеждаш толкова потисната? Господи, днес си ужасно мрачна, Александра. Не се ли чувстваш добре?

— Нищо ми няма — троснато отвърнах аз.

Джени дълго задържа погледа си върху лицето ми.

— Нали не е заради него? Имам предвид господин Мейън. Понякога става… особен. Можеш да ми се довериш, ако желаеш.

Знаете ли, обзе ме налудничавото желание да споделя всичко. С Джени Робинс!

— Нямаше никакъв проблем — уверих я. — Наистина.

— Вършиш добра работа, Александра — каза Джени за мое удивление. — Не губиш времето си за глупости. Продължавай. Налага се да си тръгна по-рано.

— Така ли?

Сякаш ме удари гръм. Не исках да оставам насаме с Шеймъс. Какво можех да кажа? Той определено не искаше да знае нищо.

— Да, но господин Мейън каза, че може и сам да отговаря на телефонните обаждания през последните десет минути, така че ти довърши работата си тук.

Това бе дар от бога. Когато Джени излезе, останах барикадирана между шкафовете с папки. От време на време вдигах поглед и забелязвах, че Шеймъс ме гледа от офиса, докато говори по телефона. Веднага извръщах глава. Тръгнах към бюрото си едва след като шофьорът му пристигна, за да го откара до летището.

Напрежението ми изчезна, когато отново влязох в офиса. Нямаше причина да бъда неспокойна. Или развълнувана. Животът продължаваше, сякаш нищо не е било.

Щом стигнах до бюрото си, внезапно застинах.

Върху клавиатурата на компютъра ми имаше една-единствена червена роза. И бележка.

„Нямам търпение да се видим отново. Не преставай да мислиш за мен. Твой не съвсем таен обожател“.

Господи, не е ли хубаво човек да бъде жив?

Десета глава

Бях на върха на щастието. Струваше си чакането. Когато се върна от Севиля следващия следобед — с подарък за мен, флакон „Шанел“ № 19 — Шеймъс се държа като кавалер-мечта. Изпращаше Джени по задачи из сградата, за да може да постои до бюрото ми и да си поговори с мен. Когато хоризонтът бе чист, ми се усмихваше с онази хилядаватова усмивка. И ми пишеше по електронната поща: „Не мога да си обясня защо не се сетих за това по-рано“.

Господи, толкова бе странно да получавам малки любовни послания с примигващ неонов знак за тайна поща в ъгъла на екрана. Никой друг не можеше да види какво ми пише. Като в шпионски филм.

„Да се срещнем в апартамента ми довечера. Ще поръчаме вечеря. Послепис: Донеси си дрехи“.

Не прекрачваше границата. Никакви похотливи погледи в присъствието на други хора. Но всеки път, когато минеше покрай бюрото ми, поглеждаше розата, натопена в пластмасова чашка, и ми намигваше така, че ме караше да настръхна.

Едва успявах да се съсредоточа върху работата. Бях толкова развълнувана.

— От кого е розата? — попита пощальончето Кевин, явно съкрушен. Видях Джени да се суети наоколо в очакване да чуе отговора ми. Често надничаше в офиса на Шеймъс, който се бе усамотил в своето светилище.