Нощна сянка

— Когато забих камата на Филип в Шампие, единственото, за което можех да мисля, беше, че той ще ми отнеме мислите и спомените, и няма да бъда същата, когато се върна в моето време. Но дори да трябва да се върнем точно в тази минута, пак ще сме различни хора. След всички тези места, на които бяхме, хората, които срещнахме, тайните, които споделихме — вече не съм същата Даяна Бишъп и ти не си същият Матю Клермон. А едно бебе ще ни промени още повече.

— Значи предпочиташ да се предпазиш от забременяване — каза той внимателно.

— Не съм сигурна.

— Значи отговорът ти е «да». Щом не си сигурна дали искаш да си родител, трябва да ползваме наличните контрацептиви — заяви твърдо Матю. Брадичката му също издаваше категоричност.

— Напротив, искам да стана родител. Дори съм изненадана колко много, ако искаш да знаеш. — Притиснах пръсти в слепоочията си. — Харесва ми идеята ти и аз да отглеждаме дете. Но ми се струва прекалено рано.

— Рано е. Значи ще направим каквото трябва, за да ограничим възможностите да забременееш, докато се почувстваш готова, ако изобщо се почувстван! Но не се надявай много. Науката е ясна, Даяна. Вампирите се възпроизвеждат чрез възкресението, не чрез прокреация. Нашата връзка трябва да е различна, но не сме чак толкова специални, че да променим биологични закони на хиляди години.

— Картината с алхимичната сватба в Ашмол 782 се отнася за нас. Знам го. И Мириам беше права. Следващата стъпка в процеса на алхимичната трансформация след женитбата на златото и среброто е зачатието.

— Зачатие ли? — попита провлачено Филип от вратата. Ботушите му изскръцнаха, когато се отгласна от рамката. — Никой не е споменавал тази възможност.

— Защото е невъзможна. Правил съм секс и с други топлокръвни жени и те никога не са забременявали. Изображението на алхимичната сватба може и да е послание, както казва Даяна, но шансовете да се превърне в реалност са малки. — Матю поклати глава. — Никога никой кръвопиец не е създавал такова дете.

— Никога е дълго време, Матю, както вече ти казах. Колкото до това, че е невъзможно — ходя по тази земя още отпреди човешката памет и съм виждал неща, които по-късни поколения отхвърлиха като митове. Някога имаше същества, които плуваха като риби в морето, и други, които размахваха светкавици вместо мечове. Вече ги няма, заменени са от нови. «Промяната е единственото постоянно нещо на този свят.»

— Хераклит — промърморих аз.

— Най-мъдрият от всички — каза Филип, доволен, че съм познала цитата. — Боговете обичат да ни изненадват, когато станем самодоволни. Това е любимото им забавление. — Огледа необичайния ми тоалет. — Защо си облякла ризата и чорапите на Матю?

— Той ми ги даде. Подобни дрехи носим в моето време и Матю искаше да ми е удобно. Мисля, че сам е зашил чорапите един за друг. — Завъртях се, за да покажа ансамбъла. — Кой да знае, че мъжете от семейство Дьо Клермон могат да въртят игла, дори да направят прав шев?

— Да не мислиш, че Изабо ни е кърпила скъсаните дрехи, когато сме се връщали от битки?

Представата как Изабо шие тихо и чака мъжете да се приберат у дома, ме накара да се изкикотя.

— Едва ли.

— Виждам, че си я опознала добре. Щом си решила да се обличаш като момче, сложи си поне панталони. Ако свещеникът те види, сърцето му ще спре и ще трябва да отложим утрешната церемония.

— Но аз няма да излизам навън — казах и се намръщих.

— Искам да те заведа на едно място, свято за старите богове, преди да се ожените. Не е далеч — додаде Филип, когато Матю пое дъх, за да възрази. — И искам да бъдем сами, Matthaios.

— Ще се срещнем в конюшните — съгласих се без колебание. Известно време на чист въздух щеше да ми даде желаната възможност да си проветря главата.

Излязох и се насладих на щипането на студа по бузите и зимното спокойствие на провинциалния пейзаж. Скоро с Филип стигнахме до върха на хълм, който беше по-плосък от повечето заоблени хребети край Сет-Тур. В земята бяха забити продълговати камъни. Направи ми впечатление, че са странно симетрични. Макар и да бяха стари и обрасли, си личеше, че не са естествено появили се. Бяха дело на човешка ръка.

Филип слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. След като скочих на земята, той ме хвана за лакътя и ме преведе през две странни купчини към равна, покрита със сняг повърхност. Девствената ѝ белота бе нарушена само от следи на диви животни — сърцевидните копита на елени, петпръстите следи от мечки, комбинация от триъгълни и овални форми на вълчата лапа.

— Какво е това място? — попитах приглушено.

— Някога тук се е издигал храм, посветен на Диана. От него се откривала гледка към горите и равнините, в които обичали да тичат елени. Тези, които почитали богинята, садели наоколо сред местните дъбове и елши свещени кипариси, които да пазят мястото. — Филип посочи тънката зелена ограда. — Исках да те доведа тук, защото като бях дете, много преди да стана кръвопиец, булките идваха в храм като този преди сватбата си и правеха жертвоприношение за богинята. Тогава я наричахме Артемида.