Нощна сянка

Матю се засмя.

— Направо същото, щом менюто съдържа змиорка на скара и позлатен паун. Но пък Филип успя да стане не само баща на младоженеца, но и на булката.

— Все още не разбирам защо трябва да вдигаме толкова шум. — Сара и Ем не бяха се бракосъчетали със специални церемонии. Просто старейшина от вещерското общество в Мадисън им бе завързал ръцете с панделка. Като се обърнех назад, това ми напомняше за клетвите, които с Матю си разменихме, преди да тръгнем да пътуваме през времето: беше просто, интимно и бързо.

— Сватбите не се правят заради булката и младоженеца. Повечето двойки биха били доволни да останат насаме, както направихме ние, да си кажат няколко думи и да отидат на ваканция. Сватбата е ритуал на прехода за общността. — Матю се преобърна по гръб. А аз се подпрях на лакти.

— Това е просто един кух ритуал.

— Няма такова нещо — намръщи се Матю. — Но щом не ти понася, трябва да го кажеш.

— Не, не. Нека Филип си организира сватбата. Просто е малко… натоварващо.

— Сигурно ти се иска Сара и Емили да са тук и да споделят момента с нас.

— Ако бяха, щяха да са изненадани, че не съм избягала с теб. Известна съм с това, че обичам самотата. Преди си мислех, че и ти си такъв.

— Аз ли? — Матю се разсмя. — Освен по телевизията и във филмите, вампирите рядко остават сами. Предпочитаме компанията на други хора. Дори на вещиците, стига да не се прекалява с нея. — И ме целуна, за да ми го докаже.

— Ако тази сватба се организираше в Ню Хейвън, кого щеше да поканиш? — попита ме той малко по-късно.

— Сара и Ем, разбира се. Приятеля ми Крис. — Прехапах устни. — Може би и шефа на катедрата ми. — Настъпи тишина.

— Само тях? — Матю беше втрещен.

— Нямам много приятели. — Станах неспокойна и се изправих на крака. — Мисля, че огънят угасва.

Матю ме дръпна обратно долу.

— Нищо му няма на огъня. Е, сега ще имаш премного приятели и роднини.

Споменаването на семейството беше реплика, която очаквах. Очите ми се плъзнаха към раклата в края на леглото. Вътре, между чистите чаршафи, бе скрита кутията на Март.

— Има нещо, което трябва да обсъдим. — Този път той ме остави да стана, без да ме спира. Извадих кутията.

— Какво е това? — попита Матю и се намръщи.

— Билките на Март, от които вари чай. Намерих ги в дестилационната.

— Разбирам. И пила ли си от тях? — попита ме той остро.

— Разбира се, че не. Дали да имаме деца или не — не може да е само мое решение. — Когато отворих капака, прашният аромат на сушени билки изпълни въздуха.

— Независимо какво казаха Маркъс и Мириам в Ню Йорк, няма никакви доказателства, че с теб не можем да имаме деца. А билковите контрацептиви като тези може да имат неприятни странични ефекти — каза Матю хладно и професионално.

— Да допуснем, че някой твой научен тест покаже, че можем да имаме деца. Тогава ще искаш ли да пия от този чай?

— Не може да се вярва много на сместа на Март. — Матю извърна поглед.

— Добре. А какви са алтернативите? — попитах.

— Въздържание. Отдръпване. Има и презервативи, макар че и на тях не може да се разчита. Особено на сегашните. — Матю беше прав. Кондомите от 16-и век бяха направени от лен, кожа или животински черва.

— А ако някой от тези методи все пак беше надежден? — Търпението ми се изчерпваше.

— Ако… ако… успеем да заченем дете, ще е чудо, и затова никоя форма на контрацепция не би била ефективна.

— В Париж не си си губил времето, без значение какво казва баща ти. Това бе спор, достоен за средновековен теолог. — Преди да затворя кутията, ръцете на Матю покриха моите.

— Ако можехме да заченем дете и ако този чай вършеше работа, пак бих искал да го оставиш в дестилационната.

— Дори ако има вероятност да предадеш неистовата си кръвожадност на още едно дете? — Насилих се да бъда честна с него, въпреки че думите ми щяха да го наранят.

— Да. — Матю помисли, преди да продължи: — Когато изучавам моделите на изчезването ни и виждам лабораторни доказателства, че видът ни умира, бъдещето ми изглежда безнадеждно. Но ако забележа и една хромозомна промяна или открия неочакван потомък на кръвна линия, която съм смятал за затрита, усещането за неизбежно разрушение изчезва. Сега се чувствам по същия начин. — Обикновено имах проблеми, когато Матю заемеше позата на обективен учен, но не и този път. Той взе кутията от ръцете ми. — Ами ти?

Опитвах се да взема това решение от седмици, откакто Мириам и Маркъс се появиха в къщата на леля Сара с моите ДНК резултати и за първи път повдигнаха въпроса за деца. Бях сигурна в бъдещето си с Матю, но не толкова за нещата, които това бъдеще можеше да включва.

— Ще ми се да имах повече време да реша. — Като че ли тази фраза започваше да се превръща в запазената ми марка. — Ако все още бяхме в 21-ви век, щях да пия противозачатъчните, които ти ми предписа. — Поколебах се. — Но дори и да го правех, нямаше да съм сигурна, че хапчетата биха ни свършили работа.

Матю все още чакаше отговора ми.