Нощна стража

— Добре, добре, ще ви кажа — изкрещя пресипнало той, без да откъсва очи от иглата. — Човекът се казва Хамилтън. Терънс Хамилтън.

— Къде можем да го намерим? — попита Сабрина.

— На „Калверстрат“. Близо до музея на мадам Тюсо. Има галерия там.

— Защо му трябваше картината? — продължи да настъпва Сабрина.

— Не ми е казвал — отвърна Лемер. Говореше с мъка, от устните му се стичаше слюнка.

Греъм мушна иглата в ръката му.

— Не знам, кълна се, не знам — закрещя Лемер, лицето му се бе изкривило от ужас. — Каза ми само, че ще получа хиляда гулдена за това. И петстотин за двамата, които работеха с мен. Задигнахме картината и я занесохме в галерията му, той ни плати и си тръгнахме. Изобщо не знам какво е станало с нея след това. Трябва да ми повярвате, но дяволите…

Греъм извади иглата, запуши устата му с една носна кърпа и отиде при Сабрина, която го чакаше до вратата. Хвърли прощален поглед назад и каза:

— Не се бой, дъщеря ти сигурно скоро ще си дойде.

Очите на Лемер изгаряха от омраза.

— Наистина хитър номер — каза Сабрина, щом напуснаха лодката. — Да му кажеш, че талкът, който откри в спалнята, е остатък от киселина. Слава Богу, че се хвана.

— Иначе щеше да е мъртъв — рече Греъм и сви рамене.

— Но талкът е безвреден — възпротиви се Сабрина и объркано сви вежди.

— Да, талкът — отвърна Греъм и се огледа за такси.

Сабрина каза на шофьора къде да ги закара, после шумно затвори прозорчето от плексиглас и гневно се обърна към Греъм:

— Ти ме излъга, Майк. Пак старата история, за кой ли път. Кога най-сетне ще започнеш да ми се доверяваш? Или искам твърде много?

Греъм се взираше в брояча през прозрачната преграда, замислен над думите й.

— Но аз ти вярвам, Сабрина, наистина. Ако не беше така, отдавна щях да съм подал молба да ме преместят.

Спокойствието в гласа му я изненада и притъпи малко яда й.

— Щом е така, защо непрекъснато ме заблуждаваш?

— Не разбираш, така ли?

За по-малко от минута гневът й се превърна в чувство за вина.

— Не — отвърна колебливо тя.

— Сигурно знаеш, че след отвличането на Кари и Майки се подложих на психотерапия?

Тя кимна. Бе приковала очи към лицето му — предоставяше й се рядката възможност да погледне отвътре, макар и може би съвсем бегло, неговия сложен и ожесточен към външния свят характер.

— Може би знаеш също, че отказвах каквото и да било съдействие на хората от групата. Посрещах на нож всеки опит за сближаване — той се усмихна на себе си. — Нищо чудно моят случай да се разглежда и от студентите по психиатрия в Принстън.

— Имал си причини да бъдеш такъв — каза меко тя.

— Да, и една от тях е свързана с доверието. Бях служил в Делта единадесет години и за това време си спечелих много приятели, особено през последните години, след като се ожених за Кари. Коледа прекарвахме със семействата си, но Нова година си бе празник на Делта. Всяка година се събирахме в една и съща ферма в Канзас, където можехме да вдигаме шум колкото си искаме чак до сутринта. Опитвам се да кажа, че Делта бе едно голямо семейство. После дойде отвличането. Някой, а може и да не е бил само един, се бе изпуснал за мисията ни в Либия. Няма никакво значение, дали е било нарочно, или случайно. Важното е, че дълбоката вяра, която си бях изградил за тези единадесет години, се стопи за един-единствен миг. Така че когато постъпих на работа в ЮНАКО, трябваше да започна всичко отначало. Вече ти казах — наистина имам доверие в теб. Но до една определена точка. Така е и със Си. У. Още много вода трябва да изтече, за да бъде отново както в Делта.

— Никога няма да бъде същото, Майк, не разбираш ли?

— Да, знам, но имам нужда от критерий, а Делта е единственият, с който разполагам — той се загледа в колите навън, после отново се обърна към нея. — Какво щеше да направиш, ако на лодката ти бях казал, че в спринцовката има киселина, а не талк?

— Нямаше да ти позволя да отидеш толкова далеч. Толкова си непредсказуем… нямаше да бъда сигурна нито за миг, че няма да изпразниш спринцовката в Лемер, ако откаже да ни даде сведенията.

— Щях да го направя, без да ми мигне окото.

— И щеше най-хладнокръвно да го убиеш? Той печално поклати глава:

— Толкова сме различни. Аз не изпитвам никакви скрупули, ако се налага да сляза до нивото на Лемер, за да получа информацията, която ми трябва. Ти, от друга страна, би го пипала с кадифени ръкавици.

— Не е вярно — избухна ядосано тя. — Мразя Лемер и хората като него не по-малко от теб, но да бъдеш едновременно съдия, съдебен заседател и палач не е никакъв изход. Такива хора трябва да бъдат предавани на правосъдието.