Нощна стража

— Какво искате? — попита със силен немски акцент едно момиче, което излезе на палубата от кабината. Още нямаше двадесет години.

— Търся Ян Лемер — каза Греъм.

— Не познавам такъв. Вървете си.

Мъжът, който се показа от кабината, бе към средата на тридесетте и имаше жестоко лице, обезобразено от акне още когато е бил юноша. Бе облечен с джинси и бяла фланелка, а на врата му имаше татуировка — два кръстосани ножа, изцапани с кръв. Отдолу с големи червени букви пишеше хевар, опасност.

— Ти ли си Лемер? — попита Греъм.

— Какво има?

— Трябва да говоря с теб.

— Говори.

— Не пред дъщеря ти — отвърна ядовито Греъм.

— Не съм му дъщеря — озъби се момичето и хвана Лемер за ръката.

Той я отблъсна и се изсмя.

— Допада ми чувството ти за хумор, американецо.

— Още не си чул най-смешното. Избирай между нас и полицията.

— Добре, качете се — каза Лемер и се обърна към момичето. — Разходи се някъде.

— О, Ян…

— Казах ти да се разходиш, Хайди. И не се връщай до половин час, разбра ли?

Тя намусено наведе глава и се качи на тротоара. Тръгна нагоре по „Блумстрат“ да си търси компания, за да мине по-бързо времето.

— Та тя е още дете — каза възмутено Сабрина.

— На осемнадесет години е — отвърна Лемер и равнодушно сви рамене.

— Надали има и шестнадесет — със злоба каза Греъм.

— Ами родителите й? Знаят ли къде е? — попита Сабрина.

— Избягала е. От Берлин. За какво искахте да говорим?

— За обир — отвърна Греъм.

Лемер влезе в кабината и те го последваха. Вътре цареше пълен хаос. По пода се въргаляха възглавници, изпопадали от двете пейки до стените, двете маси от корково дърво бяха затрупани от празни бутилки, мръсни чаши и препълнени догоре пепелници, а до плъзгащата се врата бяха събрани накуп останките от храна, купена вероятно от някоя закусвалня.

— Снощи имах малко гости — каза Лемер, явно за да оправдае бъркотията.

Двамата успяха да видят спринцовката и пакетчето хероин, преди Лемер да хвърли една възглавница отгоре им. После седна и сложи ръка върху възглавницата.

— Казахте нещо за обир, мистър… Не разбрах името ви, нито пък на дамата.

— Така и трябва — отвърна Греъм. — Преди две години и половина от една къща на улица „Де Клерк“ е била открадната картина с размери петнадесет фута на петнадесет. Помниш ли?

— Смятате, че имам нещо общо с това? — попита Лемер. Тонът му изразяваше учудване.

Греъм, който се разхождаше напред-назад, спря пред него.

— Разполагаме със свидетел, който би се заклел в това пред съда. Както и малолетно момиче, избягало от къщи, което живее на твоята лодка, и пакетче хероин под възглавницата до теб. Ще бъдеш голям късметлия, ако се отървеш само с десет години.

Лемер се хвърли към Греъм и в ръката му блесна автоматичен нож, който бе измъкнал от задния си джоб миг преди това. Острието, дълго петнадесет сантиметра, разпра отпред якето на Греъм и двамата мъже паднаха на пода. Сабрина здраво стисна в ръка цевта на пистолета си и насочи дръжката надолу към главата на Лемер, малко зад лявото му ухо. Той я усети, обърна се и дръжката го удари право в лицето на милиметри от окото. Лемер изви като ранено животно и от цепнатината бликна кръв, но преди да успее да реагира, Сабрина го удари отново, този път зад ухото. Ножът падна от омекналата му ръка и той се строполи в безсъзнание върху Греъм.

Отвори очи от леденостудената вода, която плиснаха в лицето му. Разтърси замаяно глава, но когато се опита да помръдне ръцете си, видя, че са вързани с въже за облегалките на дървения стол, който Греъм бе открил в спалнята под палубата. Задърпа се бясно, за да се освободи, после изведнъж се отпусна на стола, главата му натежа. Бързо се окопити обаче, когато забеляза пурпурното петно на якето на Греъм. Ножът все пак го бе докоснал.

Греъм прочете мислите му и приклекна отпред до него.

— Кръвта е твоя. Виж си дрехите.

— Копеле мръсно! — процеди Лемер, като погледна надолу. Бе целият в кръв.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — попита Сабрина.

— Върви по дяволите, кучко такава!

— Е, най-малкото опитах — сви рамене тя.

— Няма следи от игла — каза Греъм и посочи ръцете му.

— Не се боцкам.

— Пласьорите рядко го правят — съгласи се Греъм и вдигна спринцовката. — Знаеш на какво му викат „яко друсане“, нали?

Кръвта се дръпна от лицето на Лемер.

— Сигурен бях. Вероятно дори сам си го използвал по-рано, за да се отървеш от клиенти, които почват да създават неприятности. Какво им слагаше вместо хероин? Стрихнин? Киселина? — Греъм кимна, като видя ужасеното изражение на Лемер. — Намерих малко киселина на прах в машинното отделение. Ще стигне за една спринцовка. Чувал съм, че, преди да настъпи смъртта, агонията е непоносима. Въпросът е само да открие човек вената.

Лемер примигна, когато потта, обливаща челото му, му влезе в очите.

— Няма да го направиш.

— Един от първите ми уроци като войник бе никога да не подценявам врага си — каза Греъм и прокара иглата по кожата на Лемер, около свивката на десния му лакът. — Още една-две секунди и ще намеря вената.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — повтори Сабрина.

— Открих я — обяви Греъм и притисна върха на иглата към ръката на Лемер.