Нощна стража

— След като видим Лемер — каза Греъм.

— Но аз ви съобщих всичко, каквото искахте.

— Ще го запазим като гаранция — отвърна му Сабрина.

Как така като „гаранция“? Какво имате предвид? — поанта притеснено Мартенс.

— Просто ако кажеш на Лемер, че отиваме да се видим с него, списъкът ще отиде в полицията — каза Греъм.

— Аз да кажа на Лемер! — избухна Мартенс, а лицето му почервеня от гняв. — Аз не говоря с него. Никога. Той е отрепка, боклук!

— Все пак ще задържим списъка — каза Сабрина.

— Но откъде да знам, че ще го скъсате, след като видите Лемер?

Греъм отвори вратата на Сабрина и погледна към Мартенс.

— Няма да знаеш.

На „Валкенбургерстрат“ махнаха на едно такси и Греъм нареди на шофьора да кара към Западния пазар, като му обеща да плати десет гулдена повече, ако пристигнат за по-малко от петнадесет минути. Шофьорът с готовност прие предизвикателството.

Лентата свърши и Уитлок отново я превъртя с дистанционното управление. Колко пъти я беше гледал? Осем? Десет? Вече не помнеше. Но всеки път стигаше до едно и също заключение. Невъзможно бе картините да са сменени в „Райксмузеум“. Видеокамерата бе запечатала и най-малките подробности — как внимателно свалят картината от стената в зала 224, свиват я и я поставят в сандъка, как я изнасят надолу по стълбите и през фоайето на „Музеумстрат“, където голяма група репортери с нетърпение очакват този момент, за да го увековечат за потомството. Операторът бе снимал и поставянето на картината в дъното на бронирания фургон и филмът свършваше — ефектът наистина бе драматичен, — когато вратите на фургона с трясък се затваряха. А както се казва, камерата никога не лъже…

Лентата отново се пренави, но той дори не помръдна, за да я пусне пак. Стоеше и гледаше празния екран. Мислите му блуждаеха още откакто бяха излетели вчера от Ню Йорк. През по-голямата част от полета бе останал вглъбен в себе си и с необичайната си мълчаливост бе предизвикал учудването на Сабрина, която му припомни, че обикновено не спират да говорят, когато летят заедно. Тя наистина му бе много скъпа, но просто не можеше да й се довери. Не можеше да се довери на никого. Проблемите му с Кармен си бяха негова лична работа и само те двамата можеха да ги решат. А чашата вече преливаше. Бе се опитал, както винаги, да обясни нещата със своя флегматичен тон, но когато Кармен започна да му крещи и да го обвинява, че мисли повече за работата си, отколкото за нея, нервите му накрая не издържаха и за един кратък, ужасяващ момент му се прииска да я удари. Напусна апартамента побеснял и ядосано тръшна вратата след себе си. Оттогава бяха минали двадесет часа. Искаше да й се обади, но гневът и горчилката още бушуваха в него, а и знаеше, че една негова — или нейна — погрешна дума отново ще възпламени взаимните обвинения. Щеше да й се обади, разбира се, но по-късно.

На вратата се чу остро почукване.

— Влезте — извика Уитлок.

Лицето на ван Ден бе бледо и опънато, костюмът му висеше и бе толкова смачкан, сякаш бе спал с него през нощта. Уитлок изрази на глас впечатлението си.

— Де да беше така — отвърна ван Ден и разтри зачервените си очи. — В самолета изобщо не съм мигнал, а идвам направо от летището. Дори не съм се отбивал още вкъщи.

— Казахте ли на жена си, че се връщате?

— За щастие тя не е тук. Не искаше да остава сама, докато ме няма, и замина при майка си в Девентер. Няма да се върне преди края на седмицата. Професор Брудендик ми каза, че сте искали да ме видите.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Имате ли нещо против да си поръчам първо малко кафе?

— Не, заповядайте — каза Уитлок и посочи телефона на една лавица до стената.

Ван Ден направи поръчката си, после се върна до масата и седна срещу Уитлок.

— Вашият колега Греъм смята, че съм виновен. Мога да го прочета в очите му — той унило сви рамене. — Не го виня. Аз съм единственият човек, който е бил непрекъснато с картината след изнасянето й от музея. На негово място и аз бих се съмнявал.

Уитлок не обърна внимание на самосъжалението му.

— Едно от условията, поставени от „Райксмузеум“, е било всяка галерия или музей да снима на филм приемането на картината в сградата и изнасянето й след това. КЛМ, компанията, която е транспортирала картината от една държава в друга, е снимала товаренето и разтоварването на картината на всяко едно от международните летища. Филмите са проучени от членове на нашата организация, които също като мен не са установили нищо. Остава един-единствен неясен момент — времето, през което картината е била в бронираните фургони.

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше табла, която остави пред ван Ден. Той си сипа кафе, прибави мляко и бавно го разбърка.

— Вие също мислите, че съм виновен, нали?

— Вижте, извършено е сериозно престъпление и на мен и моите колеги ни е възложено да открием кой стои зад него. Не ме интересува дали се чувствате засегнат — единственото, което искам, е да се доближа поне малко до истината.

Ван Ден се отпусна назад в креслото.