Нощна стража

— Извинете. Просто имам чувството, че всичко е обърнато срещу мен. Какво точно искате да знаете за бронираните фургони?

— От докладите разбрах, че във всяка страна полицейски ескорт е съпровождал фургона от летището до галерията.

— И по обратния път — добави ван Ден. — Освен това имаше и по двама въоръжени пазачи вътре при мен.

— Тези хора служители на галерията ли бяха, или бяха наети от частна фирма?

— От частни фирми.

— Сигурно от „Райксмузеум“ не сте се обърнали към частна фирма?

— Не, защо, напротив.

— Използвали сте само охраната. Музеят е разполагал със собствен фургон, поръчан специално за случая — каза Уитлок, като погледна страниците пред себе си.

— Това бе идея на професор Брудендик, който искаше възможно най-голяма реклама на музея. Така и стана — милиони хора по света са видели фургона по телевизията, а така също и надписа с името на „Райксмузеум“ отстрани.

— А кой избра фирмата за охрана?

— Професор Брудендик. Бе официално обявено, че музеят очаква предложения.

— Как се спряхте на Кеплер?

— Фирмата предложи услугите си на минимална цена.

— Какво са спечелили тогава? Нито пари, нито реклама…

— Напротив. Фирмата пусна реклами в няколко национални вестника — със специална препоръка от професор Брудендик, че е поела охраната на картината при транспортирането й до летището. Много по-добре, отколкото телевизията да покаже някакъв техен фургон на зрители от цял свят, които така и така не биха се възползвали от услугите им. Сигурен съм, че след публикуването на тези реклами приходите им са нараснали двойно. По този начин и „Райксмузеум“, и Кеплер получиха популярността, към която се стремяха.

— Кой определи пазачите?

— Ръководителят на фирмата, Хорст Кеплер — ван Ден отпи от кафето си и насила се усмихна. — Разбирам накъде клоните, мистър Уитлок. Мислите може би, че между мен и двамата пазачи е имало тайно споразумение. Не искам да ви разочаровам, но по обясними причини Кеплер държа всичките си хора в неизвестност чак до последния момент и едва в деня на заминаването посочи кой ще придружава картината до аерогарата. Никой, дори началникът на полицията, не знаеше това, преди Кеплер да направи публично изявление.

— Кеплер е карал фургона лично. Стори ми се малко необичайно.

— Не е искал да поема никакъв риск с толкова скъпоценен товар — ван Ден допи кафето си и внимателно остави чашата в чинийката. — Според мен когато проучвате Кеплер, а сигурен съм, че ще го сторите, ще намерите достатъчно доказателства, за да отпаднат напълно подозренията ви, че е замесен в кражбата.

— Доказателства ли? — попита с интерес Уитлок.

— Той е един от най-уважаваните и търсени съветници по въпросите на охраната в Амстердам. Надали щеше да си създаде такова име, ако не можеше да му се има пълно доверие.

— Благодаря ви, господин ван Ден. Ще ви се обадя, ако се наложи.

Ван Ден бавно се изправи на крака.

— Не съм откраднал картината, мистър Уитлок. Не бих направил нищо, което да опетни името на музея. Трябва да ми повярвате.

Уитлок не отговори. Ван Ден нервно преглътна и напусна стаята.

Уитлок бе доволен от начина, по който бе преминал разпитът. Отговор на повечето от въпросите му имаше в досието, а останалото можеше да разбере от Брудендик. Нарочно бе питал ван Ден всичко това, за да може той да се почувства в свои води. Искаше да види реакциите му. В началото бе изнервен, но след като реши, че е приспал вниманието му, започна да става настъпателен и дори нагъл, но преди да се покаже твърде самонадеян — внезапно, когато вече си тръгваше, бе обхванат от нов изблик на самосъжаление. Уитлок бе твърдо убеден, че по лицето и в поведението на хората може да се прочете много, и заключенията му рядко излизаха погрешни. Вече бе сигурен, че ван Ден е замесен в подмяната на картината, а ако това бе станало във фургона по пътя към летище „Схипсхол“, както мислеше, значи Кеплер и двамата пазачи също бяха в играта. Вече бе събрал сведения за Кеплер и както правилно бе отбелязал ван Ден, в тях нямаше нищо друго освен хвалби и възхищение. Дали Кеплер бе замислил цялата работа? Или някой друг бе изработил целия план, без непосредствено да участва в изпълнението му? Къде беше оригиналът сега? В Кеплер? Или в човека зад кулисите, ако изобщо съществуваше? Можеше да гради хипотези часове наред, без да стигне до нещо конкретно. Трябваше първо да докаже вината на ван Ден. Но как? Единствената нишка бе филмовата лента, доказателството трябваше да се търси там, трябваше да бъде там.

Той отново взе дистанционното управление и натисна копчето.

Мартенс беше прав, в Йордан добре познаваха Ян Лемер. Лодката, на която живееше, бе дълга двадесет и пет фута и стоеше на котва в един канал, който се виждаше от Западната църква. Боята й — жълто и зелено, бе започнала да пада на грозни люспи, явно не бе подновявана с месеци. Мястото изглеждаше изоставено.

Греъм мушна дясната си ръка в джоба и стисна пистолета, после предпазливо се приближи до лодката и се спусна долу, за да надникне през един от прозорците, обърнати към улицата. Слънцето блестеше в стъклото и той не можа да види нищо.