Нощна стража

— Ще му кажа.

Уитлок взе филма от бюрото и се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време. Ще ми обясните ли как да стигна до стаята, която сте ми приготвили?

— Втората врата надолу по коридора. Отключено е.

Брудендик продължи да гледа вратата, след като Уитлок бе излязъл, после смачка цигарата си в пепелника. Можеше ли наистина ван Ден да е замесен в кражбата? Бе направо абсурдно. Той отхвърли подобна мисъл и започна да преглежда ангажиментите си за деня от личното си тефтерче.

Тази влажна и мрачна петъчна сутрин най-големият битпазар в Амстердам, разположен на „Валкенбургерстрат“, гъмжеше от хора и търговиите с постоянни сергии се пазаряха за цените не само с местните граждани, но и с туристите, като се опитваха да се отърват от колкото се може повече стока, преди пазарът да бъде затворен за събота и неделя. Туристите непрекъснато правеха една и съща грешка — след като не успяваха да договорят цената, си тръгваха, напълно убедени, че търговецът ще ги извика в последния момент. Това никога не ставаше. Търговците предпочитаха да се откажат от продажбата, вместо да отстъпят, и то пред чужденец. Типичният холандски инат — или гордост.

Греъм още не можеше да отгатне защо връзката им бе избрал за място на срещата битпазара. Защо не хотела? Вече на два пъти в блъсканицата тълпата го разделяше от Сабрина, така че накрая се наложи тя да го хване под ръка, докато той с ожесточение си пробиваше път през мелето от купувачи. Срещата бе определена за единадесет до сергията за платове в самия край на пазара, който излизаше на „Рапенбургерстрат“. Греъм не можеше да проумее и това. Защо там? Защо не на входа? И защо, по дяволите, на проклетия битпазар, отново си помисли той.

Стигнаха до сергията за платове с десет минути закъснение. На дванадесет дървени тезгяха бяха изложени, изглежда, всички тъкани, които човек би могъл да си представи — от евтини памучни и ленени раирани платове и басми до много по-екзотичното шамбре, крепдешин и тюл. Мъжът и жената зад тях едвам смогваха — мереха, режеха, увиваха. А ако се съдеше по парите, които сменяха притежателя си, и по нестихващата глъчка, която вдигаха евентуалните купувачи, търговията очевидно вървеше добре.

— Майк? Сабрина?

Двамата се обърнаха. Мъжът наближаваше петдесетте. Имаше сребристосива коса и волево красиво лице, а в лявата си ръка държеше черно дипломатическо куфарче с инициали П.Д.Дж. на капака.

— Аз съм Питер де Джонг — представи се той и им протегна добре гледаната си ръка за поздрав. На три от пръстите му имаше златни пръстени.

— Защо сте избрали това място за среща? — попита Греъм, докато му стискаше ръка.

— Ще ви стане ясно само след минута — отвърна де Джонг и пристъпи напред към тях, за да направи път на една двойка да мине зад гърба му. — Хайде да се поразходим. Петък не е най-подходящият ден да стои човек тук, освен ако не гони някакви сделки.

— Жак успял ли е да направи нещо? — попита Греъм и тръгна до де Джонг, като се опитваше да върви в крак с него.

Той поклати отрицателно глава.

— Всички имена от списъка отпадат. Хората на Жак са ги проучили тази нощ.

— Значи се връщаме на изходна позиция, така ли? — промърмори Сабрина.

— Не непременно. Тази сутрин водих дълъг разговор по телефона с Жак. И двамата сме на мнение, че фалшификатът почти със сигурност е нарисуван в Амстердам.

— Защо? — попита Греъм.

— Преди две години и половина от една къща тук в Амстердам е била открадната картина с огромни размери, но без никаква стойност. Не било взето нищо друго, макар че точно до нея имало витрина с порцеланови фигурки от времето на Уилям Мълчаливеца. Картината, дело на неизвестен холандски художник от седемнадесети век, била петнадесет на петнадесет фута.

— Отлични размери! — възкликна Сабрина. — Така фалшификаторът е можел да включи в сметката и частта, отрязана през 1715 година.

— Не възлагайте прекалени надежди на това, може да се окаже задънена улица.

— Проследихте ли тази нишка? — попита Греъм.

— Трудно мога да си го позволя, Майк. Все пак минавам за амстердамски бизнесмен и задаването на въпроси от този род би провалило легендата ми — де Джонг спря в началото на тясна странична уличка, застлана с калдъръм. — Ето там има един магазин, в който продават керамика. Негов собственик е Франк Мартенс, най-големият търговец на крадени произведения на изкуството в града. Ако изобщо някой знае какво е станало с картината или кой я е откраднал, това е той — де Джонг погледна към Греъм. — Ето защо ви определих среща на пазара. Съмнявам се, че щяхте да откриете сами магазина дори с карта и указания.

— И на мен така ми се струва — каза Греъм, като се оглеждаше наоколо.

Де Джонг отвори дипломатическото си куфарче и им подаде по един увит в плат „Берета“. Прибраха пистолетите в джобовете на якетата си, без да ги развиват.

— Мартенс опасен ли е? — попита Сабрина.