— Винаги се е страхувал от насилието — отвърна де Джонг, после извади от джоба на сакото си лист хартия и го подаде на Греъм. — Това е списък на неразрешени случаи, в които знаем, че е бил замесен Мартенс. Не успяхме да намерим съществени доказателства за нито един от тях, но можеш да ги използваш, за да го притиснеш, ако стане нужда. Заплахата от трета присъда в затвора вероятно ще го накара да проговори — той подаде на Сабрина някакъв ключ. — От едно шкафче за багаж на Централната гара. Сложете там пистолетите, когато вече не ви трябват, и оставете ключа на рецепцията в хотела. Ще го взема оттам. Ако ви потрябва нещо, знаете телефона ми. А сега моля да ме извините, имам уговорка за обяд в дванадесет и половина — той им стисна ръка още веднъж, после тръгна обратно към битпазара и тълпата бързо го погълна.
Греъм прочете листа и го даде на Сабрина. Имаше някои подробности за открадната картина, както и бележка за седем обира — бяха посочени и датите, — вещи от които са били прехвърлени на Мартенс, за да ги продаде.
Тръгнаха по калдъръмената уличка към малкия магазин, притиснат между едно бистро за палачинки и някаква пералня. Над издадения навън прозорец, зад който се виждаха множество керамични съдове с различна големина и форма, беше изписано името Ф. МАРТЕНС. Когато влязоха, над вратата издрънча камбанка. Магазинът бе малък и опушен, по прашасалите рафтове покрай всички стени бяха наредени купища грънци и фигурки от нерисувана глина. Греъм отиде до тезгяха и удари звънеца. Вратата отзад се отвори и от стаичката излезе жена на средна възраст, която още оправяше шала на главата си. Греъм виждаше къдриците й, полузакрити от прозрачната материя.
— Kan ik u helpen?5
— попита безучастно жената.— Търсим Франк Мартенс — каза той.
— Зает е горе — бе резкият отговор. Греъм се наведе през тезгяха:
— Тогава го доведете.
Тя погледна настрани. Не можеше да издържи втренчения му поглед.
— Доведете го! — повтори той.
Тя изчезна през вратата и токчетата й се чуха по голата стълба, докато се качваше да намери съпруга си.
Сабрина се приближи до тезгяха. Бе скръстила ръце на гърдите си.
— Тръпки ме побиват. Греъм проследи погледа й.
— Има много такива в Ню Йорк. Самюъл Джонсън вероятно би нарекъл това място последното убежище на един пропаднал човек.
Спогледаха се, когато остра миризма на стара пот подразни обонянието им, и като се обърнаха, се озоваха лице в лице с дебел мъж на около шестдесет и пет години с небръснато от седмица лице и мръсна кафява коса, която се спускаше на кичури покрай лицето му.
— Искали сте да ме видите? — попита той от прага.
— Да, ако сте Франк Мартенс — отвърна Греъм.
— Ja, аз съм Мартенс. Какво искате?
— Информация.
Мартенс се ухили и зад напуканите му устни се мярнаха пожълтели от никотина зъби.
— Не съм информатор.
— Жалко — каза Греъм и извади списъка така, че Мартенс да може да го вижда. — Обирът ван Хуген, декември осемдесет и шеста. Вие сте пласирали стоката и сте платили на крадците две хиляди долара. Полицията е оценила откраднатите вещи най-малко на двадесет и пет хиляди долара. Следва кражбата на диаманти пред „Гасън Дайъмънд Хаус“ през март осемдесет и седма…
— Кои сте вие? — извика Мартенс.
— Това не ви засяга. Важното е, че сте изиграли партньорите си и че те ще поискат възмездие, ако разберат. Единственият проблем е, че излежават присъдата си, но ако просто случайно се озовете в един и същ затвор с тях…
— Какво искате да знаете? — прекъсна го разтревожено Мартенс и нервно изтри челото с опакото на ръката си.
— Преди две години и половина от една къща на… — Греъм спря, за да погледне листа — улица „Де Клерк“ е била открадната картина. Обирът е необикновен поради две причини. Първо, размерите на картината — петнадесет на петнадесет фута, и, второ, нищо друго не е взето. Искам да знам кой стои зад кражбата.
— Не е попадала при мен. Щях да запомня нещо толкова голямо.
— Не твърдя това. Искам да знам кой я е откраднал.
Мартенс нервно се засмя.
— Mijnheer, щях да ви кажа, ако знаех. Честна дума.
Греъм сви рамене и прибра списъка.
— Май само си губим времето тук. Полицията обаче ще се заинтересува от този списък.
— Моля почакайте — повика ги Мартенс, когато тръгнаха да излизат. — Мога да разбера.
— Имаш пет минути. После отиваме в полицията.
Мартенс кимна в знак на съгласие и отиде до телефона. Докато набираше, пръстът му трепереше. След като приключи и втория разговор, на лицето му се изписа явно облекчение.
— Човекът, който търсите, е Ян Лемер.
— Какво знаете за него? — попита Сабрина, намесвайки се за пръв път в разговора.
— Бил е боксьор. Сега му възлагат предимно… — Мартенс разроши мазната си коса, докато търсеше думата, която му трябваше — наказателна работа. Разбирате ли ме?
— Напълно — каза Греъм. — Къде можем да го намерим?
— Живее в лодка близо до „Вестермаркт“, в Йордан.
— На кой канал? — притисна го Греъм.
— „Принсенрахт“. Не знам къде точно, но в района добре го познават.
— Сигурен ли сте, че е участвал в кражбата? — попита Сабрина.
— Ja, разполагам с добри източници. Сега ще скъсате ли онзи лист?