Нощна стража

„Голконда“ бе дълга сто и тридесет фута, имаше сребрист стоманен корпус, надстройка от алуминий и палуби от тиково дърво. Шрадер я бе купил от италианските корабостроителници „Версилкрафт“ преди четири години и страшно се гордееше с нея. Яхтата имаше две единични и пет двойни каюти, веранда, салон с трапезария и кухня, снабдена с всичко необходимо за пет месеца плаване в открито море. Двата дизелови двигателя „Катерпилар Марин“ развиваха максимална скорост петнадесет, а средна — дванадесет възела.

Греъм паркира взетото под наем „Ауди Куатро“ до телената ограда и започна да оглежда „Голконда“, която стоеше на котва до един частен кей на двадесет ярда от него. Изглеждаше празна, но той знаеше, че на борда има най-малко двама въоръжени пазачи. Първоначалната му идея да закрепи радиокомпаса към корпуса малко под ватерлинията отпадна, след като Шивон му каза, че „Голконда“ никога не отплава, без някой от екипажа да провери корпуса, след като веднъж били открили магнитна мина близо до витлото. Оставаше му само една възможност — да се качи на борда и да сложи радиокомпаса някъде там.

Слезе от колата и скри очите си зад слънчеви очила. Носеше яркожълта тенис-фанелка, раирани бермуди и сандали, на врата му имаше цветно шалче, за да не се виждат синините, а на главата си бе килнал бяла шапка с широка периферия. Дуейн Хичинс бе негова рожба от времето на Делта — вулгарен, нахален тексасец с много пари и малко приятели. Този образ, създаден по подобие на един военен, когото бе срещнал във Виетнам, се появяваше на сцената в случаите, когато му се налагаше да използва някакво прикритие, за да се измъкне от опасна ситуация — например от частна яхта, където се е вмъкнал без покана. Сега Дуейн пак трябваше да се забърка в такава неприятност — всички само се радваха да му видят гърба колкото се можеше по-скоро.

Портата беше заключена. Той измъкна от джоба си пиличка за нокти и бързо отвори катинара. Стигна мостика, без на палубата да се покаже жива душа. Огледа се, качи се горе и отиде до плъзгащата се врата, която водеше към салона. Беше отключена. Бутна я настрани и влезе вътре. Веднага се раздаде пронизителен звън — бе минал през невидимия лъч инфрачервена светлина, който включваше алармената инсталация. Още се оглеждаше къде да скрие радиокомпаса, когато се появи един мъж, въоръжен с автомат „Стар Z-84“. Греъм моментално се превърна в Дуейн Хичинс — неговите мисли, неговите реакции. Усмихна се нервно, но дори не помръдна, за да вдигне ръце — не искаше да привлече вниманието на пазача към радиокомпаса, стиснат между палеца и дланта му. Дойде още един от охраната, който също носеше автомат.

— Що не вземете да спрете тоя адски шум, а? — каза провлачено като истински тексасец Греъм.

Пазачите не отвърнаха нищо. В стаята влезе висок блондин и щракна с пръсти към единия от тях. Мъжът веднага се скри и спря алармата.

— Е, сега вече е по-добре — каза Греъм, когато звънецът млъкна. — Туй си беше цяла сирена, мой човек. Ти ли си капитанът тук?

— Ja, капитан Хорст Дитле — отвърна блондинът със силен немски акцент. — Вие кой сте?

— Дуейн Хичинс, на вашите услуги — каза Греъм и посочи автомата, насочен към корема му. — Абе това там нещо ме изнервя.

Дитле махна на пазача да свали оръжието.

— Какво правите тук?

Греъм седна на най-близкия диван. Изглеждаше озадачен.

— Как какво, дошъл съм с едно чудесно предложение за яхтата.

— Предложение ли?

— Ами да, в хотела чух, че я продавате. Ще ви дам повече и от най-доброто, което са ви предложили досега.

— Яхтата не се продава — възмути се Дитле.

— Стига бе, не се продава. Нещо ме будалкаш, нали?

— Яхтата е собственост на Мартин Шрадер и със сигурност не се продава.

— Обади му се на Марти, нека само каже цената. Аз ще пийна един бърбън на бара, докато те няма.

— Господин Шрадер няма никакво намерение да продава „Голконда“ — избухна Дитле и лицето му почервеня от яд. — Сега се махайте или ще повикам полиция да ви арестуват за незаконното ви влизане тук.

— Добре де, тръгвам си — отстъпи Греъм. Опря ръце на мекия, тапициран с кожа диван, пусна радиокомпаса между облегалката и възглавницата и се изправи на крака. — Кажи на Марти, че съм идвал, окей? Може да ме намери в хотел „Палас“, ако си промени мнението.

Дитле продължи да гледа след него, после се обърна към пазачите и ги нахока, че са оставили портата отключена. Те се опитаха да протестират, твърдейки, че са невинни, но капитанът ги прекъсна и им нареди здраво да залостят вратата след Греъм.

Щом се отдалечи от „Голконда“, Греъм хвърли шапката си на задната седалка, пусна радиото и тихичко си тананикаше в такт с музиката по обратния път към хотела.

Цял рейс току-що пристигнали туристи обсаждаха рецепцията и след като взе ключа си, той с мъка си проби път до асансьора през купищата багаж. Натисна бутона и се дръпна малко назад, здраво стиснал шапката зад гърба си.

— Харесва ли ти Рио, Дуейн?

Греъм се обърна и се усмихна на Колхински.

— Сергей? Кога пристигна?

— Преди няколко часа — отвърна Колхински. — Отседнал съм в „Сезар Парк“.