Нощна стража

Обясни му накратко положението с типичната за ЮНАКО двусмисленост в телефонните разговори.

Възбуден от вестта за наркотиците, Колхински стегна набързо багажи си и бе на път към летище „Кенеди“ само петнадесет минути след като бе затворил телефона.

Девета глава

Първото впечатление на Уитлок от „Росиня“ — най-големия от бедняшките квартали, бе потискащо — множество колиби от картон, шперплат и ламарина, натрупани една върху друга в един объркан и безкраен лабиринт на човешката мизерия и страдание. По ирония на съдбата обаче, както му бе посочил шофьорът по пътя, от жилищата на тези фавеладос се разкриваше много по-хубава гледка към града и заливите наоколо, отколкото от къщите на мултимилионерите, сгушени някъде по-надолу. Мъжът паркира колата възможно най-близо до малката барака, в която Уитлок искаше да отиде, и му обеща да го чака петнадесет минути. Точно петнадесет. Предупреди го също така да не заговаря никого, тъй като акцентът му щеше да настрои хората срещу него. В „Росиня“ не обичаха туристи. Уитлок благодари за предупреждението и тръгна надолу по тесния проход сред купища боклук и насекоми. Няколко парцаливи дечица се бяха вторачили с широко отворени очи в дрехите му и когато минаваше край тях, уплашено се притиснаха до ръждивата ограда. Канеше се да спре и да ги успокои, но навреме си спомни предупреждението на шофьора. От една барака излезе дебела жена в пъстра рокля без ръкави и той сбърчи нос, когато наоколо на талази се разнесе тежката миризма на застояла пот и мръсно, отдавна невиждало вода тяло. Ускори ход и скоро стигна до колибата, към която се бе запътил. Почука леко на отворената врата, уплашен да не би цялата измислена и нестабилна постройка да се срути в краката му, ако почука по-силно. Отвътре се показа малко момиченце. Роклята му бе скъсана на ръкава, а лицето му бе мръсно и изцапано с кал.

Уитлок реши да опита окаяния си португалски:

— Obrigada. Onde fica vossa pai?13

Детето продължаваше да мълчи и да го гледа. Канеше се да извика, когато от задната стая излезе сивокос мъж и колебливо каза:

— Obrigado.

— Obrigado. Вие ли сте Силва?

Лицето на мъжа цъфна в широка усмивка.

— Госпожица Сен-Жак ме предупреди, че ще дойдете. Заповядайте, влезте.

Чистият му и правилен английски изненада Уитлок. Изглеждаше съвсем не на място сред ужасната нищета наоколо.

— Приятно ми е, Жуан Силва — каза мъжът и протегна ръка. Уитлок здраво я стисна.

Силва нежно сложи ръка на рамото на момиченцето.

— Това е дъщеря ми Луиза. Глуха е, затова не ви е разбрала на вратата.

Уитлок клекна до нея и извади няколко монети от портфейла си. Лицето й светна, белите зъбки ярко изпъкнаха на фона на тъмната й кожа. Погледна баща си за съвет. Той кимна и момиченцето внимателно взе монетите една по една от дланта на Уитлок. Притисна свития си юмрук до гърдите си и избяга от стаята.

— Много мило от ваша страна — каза Силва и с жест го покани да седне на един от двата фотьойла в стаята. Бяха стари и изкорубени, но чисти. — Какво е това произношение? — попита той, като седна срещу Уитлок. — Итън? Хароу?

— Нищо чак толкова забележително. Редли.

— За пръв път го чувам. Виждате ли, бях личен камериер на господин Шрадер цели седем години и за това време успях да се запозная с много негови приятели от цял свят.

— И какво се случи след това? — попита Уитлок, като се огледа наоколо.

— Сигурно сте чували за Андре Драго?

— Да, и то много пъти — отвърна той.

— С Драго не си допаднахме още от деня, когато за пръв път пристигна в „Данае“ — така се казва имението на господин Шрадер. Не можеше да ми прости, че съм по-близък с господин Шрадер от самия него. И ме натопи. Сложи в стаята ми лични вещи на господин Шрадер. Той не повдигна обвинение срещу мен, но въпреки това ме уволни. Оттогава попаднах в черния списък на Драго, така че дори да си намерех някъде работа, той се обаждаше на началника ми, за да го предупреди за миналото ми. Така и не успях да се задържа на работа и в края на краищата жена ми ме напусна. Луиза е единственото, което ми остана.

— И всичко това само защото Драго е ревнувал Шрадер от вас?

— Да. Виждаше в мен заплаха и ме унищожи, като ме докара до този хал — той тъжно поклати глава. — Хората тук го смятат за спасител, но това е, защото виждат само онова, което той иска да виждат.

Уитлок се загледа в овехтелия килим.

— Госпожица Сен-Жак каза ли ви за какво съм дошъл?

— Да, написал съм всичко тук — каза Силва и му подаде десетина листа. — Планът на къщата такава, каквато я помня. Разбира се, господин Шрадер може да е променил нещо, откакто вече не работя там.

— Ами галериите?

— Описах „Светилището“ възможно най-подробно…

— „Светилището“ ли? — прекъсна го Уитлок.

— Така се казва една галерия, където господин Шрадер можеше да седи часове наред, особено ако имаше някакви неприятности. Твърдеше, че галерията му действа успокояващо. Един негов приятел я нарече „Светилището“ и името така си и остана. Някъде зад „Светилището“ има още една галерия, но доколкото знам, господин Шрадер не пуска никого вътре.

— Знаете ли какво държи там?