Нощна стража

— Ходех на вечерно училище. Бях гид на английски туристи, но после открих далеч по-доходните възможности, които предлага престъплението. Искам да ви кажа какво успях да подслушам снощи — Монтеро отхапа още малко от поничката и, изглежда, реши, че може да говори и да яде едновременно. — Пиех си питието в един бар на „Пастьор Авеню“, когато влязоха петима и се настаниха на съседната маса.

Накани се да сложи и последната хапка в устата си, но Уитлок го сграбчи за китката:

— Или говори, или яж. Но само едното.

Монтеро остави поничката в чинията си. Сервитьорката се върна с чаша кафе, тръсна я пред Уитлок и шумно хвърли сметката в ъгъла на масата.

— Явно вкусните понички са за сметка на обслужването — промърмори Уитлок. — Продължавай.

— Тези петимата до един бяха от ескадроните на Андре Драго. Чували ли сте за тях?

Уитлок кимна.

— Няколко чаши кашака развързаха езиците им. Кашака е бразилското съответствие на текила. Не говореха високо и не буйстваха, просто езиците им се развързаха. Чувах само откъслеци от разговора им, но успях да схвана същността. Записах си някои неща на една книжна салфетка — той я извади от джоба си и я разгърна. — След няколко дена на път за Монтевидео през Рио ще мине колумбийският товарен кораб „Палмира“. На борда ще има пратка хероин, която някъде близо до брега ще бъде прехвърлена на „Голконда“, частната яхта на Мартин Шрадер. Драго също може да я ползва, когато иска. Пристанищната полиция никога не проверява „Голконда“, така че — поне на теория — наркотици могат да се пренасят безпрепятствено направо до частния пристан на Шрадер и да се разтоварват там. Това е всичко.

— Имам няколко въпроса. Първо, как така ти си ги познал, а те теб — или поне така излиза — не? Сигурно пътищата ви са се пресичали и друг път?

— Така е, те наистина ме познават, но не както изглеждам сега. Преди имах буйна брада и косата ми стигаше до раменете. Това бе, преди да вляза в затвора. Пуснаха ме миналата седмица, но сега, както сам виждате, косата ми е къса и нямам брада. Друга причина да не ми обърнат внимание и да говорят така свободно бе, че бях с една млада дама — ваша сънародничка от Лондон. Цялата вечер говорихме на английски. Сигурно са си помислили, че не разбираме нито дума.

— В писмото ви пише, че вероятно е замесен Драго. Не сте ли сигурен?

— Просто чух веднъж да споменават името му, но не разбрах за какво ставаше дума.

— Вие лично какво мислите?

— Ако ставаше въпрос за Шрадер, щях да си сложа ръка на сърцето и съвсем искрено да заявя, че е невъзможно. За Драго не съм толкова сигурен.

— А защо сте сигурен за Шрадер?

— Госпожица Сен-Жак не ви ли каза за сина му?

— Не.

В сведенията от ЮНАКО изобщо не се споменаваха деца.

— Ще ви разкажа накратко историята. Малко след като пристигнал в Рио, Шрадер прочел във вестника статия за едно десетгодишно момче, което загубило родителите си — те били фавеладос — при пожар в квартала. Шрадер се трогнал и го осиновил. През първите една-две години двамата били неразделни, но когато момчето малко пораснало, започнало да взима наркотици. Шрадер разбрал едва когато го извикали да идентифицира трупа в моргата. Било поело свръхдоза хероин. От този ден Шрадер води непримирима война с бразилските наркомагнати, особено с тези в Рио.

— А Драго?

— Начинът, по който изпълни нарежданията на Шрадер в бедняшките квартали, надали му е спечелил любовта на наркомагнатите в страната, така че също не виждам причина да се замесва в такова нещо — освен ако няма своя собствена мрежа някъде.

— Кой казва, че няма?

— Точно затова не съм сигурен. Нищо чудно да мами и Шрадер, особено ако е верен слухът, който чух онзи ден. Един от прислужниците на Шрадер бил чул Драго да казва по телефона, че ще поднесе на Рио незабравим прощален подарък, преди да напусне Бразилия завинаги.

— А този прощален подарък могат да бъдат наркотиците — довърши мисълта му Уитлок.

— Да, но защо ще напуска Бразилия завинаги? Защо ще се отказва от всичко, което е постигнал през последните четири години? Няма логика.

Уитлок извади портфейла си.

— Колко ви дължа?

— Нищо, госпожица Сен-Жак ми плаща. Благодаря все пак.

Уитлок допи кафето си, прибра сметката и се изправи. Монтеро вдигна очи към него:

— Може и да съм престъпник, но мразя наркотиците като всеки друг. Спрете ги, господине, преди да е станало твърде късно.