Нощна стража

— Веднага ми доведи Лавал!

После се обади на рецепцията и заговори преди още момичето да успее да каже нещо:

— Мариса?

— Да?

— Обажда се Драго. В стаята на охраната съм. Ако госпожица Сен-Жак или госпожа Греъм използват телефона на рецепцията, искам да знам къде са звънели.

— Добре, господине.

Затвори телефона тъкмо когато Жан-Мари Лавал влизаше в стаята. Бе малко над четиридесетте, с изпито сипаничаво лице и тънки черни мустачки. Като висш служител в „Тонтон Макут“12 бе принуден да напусне Хаити през 1987 година, когато режимът на Дювалие падна от власт. Този факт бе известен само на Драго. Официално той се водеше шеф на охраната в „Ривиера Клъб“, а неофициално бе най-довереният му помощник и връзката му с жандармите фавеладос, предизвикали толкова противоречиви мнения.

Драго посочи монитора, който показваше фоайето. Шивон бе застанала до рецепцията и говореше по телефона, плътно притиснала слушалката към себе си, за да не се чуват думите й. След като затвори, тя каза нещо на Мариса и момичето измъкна под тезгяха една подвързана с кожа книга с най-търсените от персонала и посетителите телефонни номера. Шивон откри това, което й трябваше, набра отново и протегна слушалката на Сабрина.

— Коя е русата? — попита Лавал.

— Точно това се надявам да разбера.

Сабрина затвори телефона и Шивон отново повика Мариса. Размениха още няколко реплики и Мариса й подаде един плик с официалната емблема на клуба. Шивон извади своя плик от чантата си, пъхна бележката в другия и го запечата. Взе от Мариса химикалка, написа нещо върху плика и тръгна към вратата.

Мариса се обади на Драго и той я изслуша в пълно мълчание. После затвори телефона.

— Познаваш ли човек на име Карлос Монтеро?

— Да, господине. Дребен мошеник, печели най-вече като информатор.

— Всичко се връзва. Този Монтеро, изглежда, е изпратил някакво писмо на госпожица Сен-Жак и е поискал да се срещнат, за да го обсъдят. На срещата обаче няма да отиде тя, а някой си Уитлок. Уговорили са се за кафене „Кана“ след един час. Искам да пипнеш този Монтеро след срещата и да разбереш какво е имало в писмото. Но изчакай Уитлок да се махне. В никакъв случай не трябва да усети нещо.

— Разбрано. Да пусна ли опашка подире му?

— Не, не се налага. Знам къде е отседнал.

— Какво да правим с Монтеро, след като проговори? — попита Лавал.

— Няма защо да питаш. Хвърлете тялото в залива Ботафого, акулите ще свършат останалото.

Лавал излезе и Драго отново се обърна към мониторите. Сабрина и Шивон минаха през казиното и се върнаха на бара. Оттук нататък главното бе да не се изпускат от очи семейство Греъм и онзи Уитлок. После, веднага щом разбереше с кого си има работа, щеше да ги убие.

Уитлок прекара цялата вечер в стаята си. Ходеше нервно напред-назад, а съзнанието му се разкъсваше от мисълта за Кармен, останала толкова далеч в Ню Йорк. Искаше да й се обади, да чуе гласа й и да се успокои, но неговото по-добро аз му казваше, че подобна егоистична постъпка само ще я отдалечи още повече от него. Трябваше й време, за да остане сама и да помисли, и това бе станало очевидно при последния им разговор, но нетърпението постепенно го завладяваше и заглушаваше гласа на разума. Даже на два пъти вдигаше слушалката и посягаше да набере номера. Бе само въпрос на време кога нямаше да може да устои.

Точно тогава се обади Сабрина и той с отчаянието на удавник се хвана за предложението да отиде на среща с информатора на Шивон. Това щеше да го отвлече от семейните му проблеми и да ангажира с нещо друго вниманието му. Въпреки че бе топло, облече едно леко сако, за да не се вижда кобурът с броунинга му, и като взе от рецепцията оставения на негово име плик, излезе на улицата да потърси такси.

Кафене „Кана“ се помещаваше в малък вагон-ресторант на „Авенида Президенти Варгаш“, най-оживената улица в града. Уитлок плати на кондуктора и влезе, като спря за миг на входа, за да се ориентира. Сабрина бе казала, че Монтеро е около тридесетгодишен, с очила и леко плешив и че ще го чака на третата маса от вратата. Наистина бе там, с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата. На масата пред него бе разтворен някакъв вестник. Уитлок затвори вратата след себе си, отиде до масата и седна срещу Монтеро.

— Мястото е заето — каза той, без да поглежда нагоре. — Чакам един човек.

— Вече е тук.

Монтеро подозрително го изгледа.

— Докажете го.

Уитлок хвърли плика на масата. Монтеро го скъса, прочете бележката и го върна на Уитлок.

— Моля да ме извините, че ви зяпнах така, но когато госпожица Сен-Жак ми каза, че на срещата ще дойде един англичанин, аз, естествено, помислих, че… — той млъкна и сви рамене. Явно се чувстваше неудобно.

— Помислили сте, естествено, че ще бъда бял. Монтеро виновно кимна.

— Надявам се, че не съм ви обидил.

— Ни най-малко — отвърна Уитлок и погледна сервитьорката, която се бе приближила до масата. — Едно кафе, ако обичате.

— Непременно опитайте поничките — каза Монтеро с пълна уста. — Най-добрите в града.

— Не, благодаря, само кафе — каза Уитлок на сервитьорката, която чакаше. После се обърна към Монтеро. — Откъде знаете английски?