Нощна стража

— Реагирам така, защото държа на теб — тя въздъхна и после продължи с мек, спокоен тон. — Нямаш нищо, което да те пази. Една грешка само и си загубен.

— Целта на упражнението е да не се допускат грешки — каза той със зле прикрит сарказъм. — В Делта съм правил подобни неща хиляди пъти и нито веднъж не е трябвало да разчитам на въжетата.

— Но те все пак са били там за всеки случай.

— Не разбираш същността на нещата, Сабрина. Аз просто нямах нужда от тях, не разбираш ли? Всичко опира до психология. Ти сама каза „грешка“. Грешките се дължат на съмнение, нерешителност, дори глупост. С една дума, грешките се дължат на страх. А както ти казах и по-рано, аз не вярвам в страха. Той е химера, с която всеки може да се пребори, ако е напълно сигурен в себе си. Аз съм сигурен в себе си. Също така съм сигурен в това, че мога да мина по скалата, без да падна. Ако имах и най-малкото съмнение, дори нямаше да помисля да опитвам — той й се усмихна. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

— Внимавай — каза тя и го целуна леко по бузата.

— Разбира се. Ти дръж под око Шрадер.

— А Драго?

— Той ще държи под око мен, можеш да бъдеш сигурна.

Двамата се разделиха. Драго, който внимателно ги бе наблюдавал от бара, свали радиостанцията от колана си и нареди на дежурния от контролния пункт лично да следи на мониторите всяко движение на Греъм, щом той влезе в къщата.

Греъм мина през един вътрешен двор, покрит с червени и бели плочки, който според плановете на Силва водеше към игралната зала. И двете маси бяха заети, но никой от играчите не му обърна внимание, докато минаваше покрай тях. Плъзна вратата в дъното настрани и се озова в един коридор с цвят на бита сметана. По стените висяха оригинални на пръв поглед платна от Рембранд и Вермеер, но всъщност всичките бяха великолепни копия, нарисувани от най-добрите фалшификатори в света. Още веднъж си припомни рисунките на Силва — спираловидната стълба водеше надолу към друг, по-голям коридор, в дъното на който беше апартаментът на Шрадер. На средата на стълбите седяха мъж и жена, хванати за ръце, и той се промъкна покрай тях — ако се съдеше по заговорническите им усмивки, се бяха срещнали тайно, далеч от очите на съпруга и съпругата. Подозренията му се потвърдиха, когато мъжът, леко пийнал, сложи пръст на устните си и каза „ш-ш-ш“. Греъм се включи в играта — огледа се крадешком наоколо, също сложи пръст на устните си и продължи на пръсти надолу по стълбите. Двамата зад него се разкикотиха. Като стигна долу, той мушна ръце в джобовете си и се престори, че разглежда картините по стените на коридора. Стараеше се да се държи колкото е възможно по-естествено, тъй като знаеше, че скритите камери следят всяка негова стъпка. Напредваше бавно в празната и безмълвна галерия и често спираше пред някоя картина, за да я види по-отблизо, като напразно се опитваше да си придаде заинтригуван вид. Това го накара да си спомни първите няколко седмици, след като бяха започнали да излизат с Кари. Тя обожаваше опера и балет, а той изобщо не се интересуваше от такива неща, но твърдо бе решил да й направи впечатление и прекара няколко кошмарно скучни вечери в „Ню Йорк Стейт Тиътър“ и „Метрополитън Опера“, преди накрая да се признае за победен и да заяви, че не може повече. Тогава се оказа, че Кари през цялото време е знаела, че той само си придава важност, но била решила да не казва нищо — твърдеше, че сам си е виновен, щом не е посмял да бъде искрен с нея от самото начало. После са разбраха така — той да ходи на бейзболни мачове с приятелите си запалянковци, а тя да ходи на балет и опера с приятелите си естети. Това се бе оказало идеалното решение.

Стигна края на коридора и спря пред украсените с дърворезба врати от тагуа17. Вдясно, в пълен контраст с разкоша наоколо, имаше най-обикновена бяла врата. Отвори я, влезе и заключи след себе си. Помещението бе малко, само тоалетна и умивалник. Зачуди се защо Шрадер чисто и просто не бе избил стената, за да присъедини тоалетната към апартамента си. Колко ли хора я ползваха в действителност? Изостави тази мисъл и отиде до прозореца. Дръпна тънкото перде и го завърза в единия край, после отвори широко прозореца и като се качи на колене върху капака на тоалетната чиния, надникна навън. Вълните шумно се разбиваха в подножието на планината точно под него. Дотам имаше най-малко двадесет метра. Наведе се още повече, за да види разстоянието до балкона на Шрадер — не повече от шест метра. Внимателно огледа скалата — повърхността й бе идеална за катерене, неравна и грапава. Освен това забеляза още нещо — самата планина ставаше нагоре все по-полегата. Наклонът бе не повече от двадесет градуса, но и това щеше да му бъде от полза. Единственият проблем бе липсата на светлина. Трябваше да разчита само на луната.