Нощна стража

Когато се показа заедно с Шивон от шатрата, Шрадер бършеше потта от лицето си с носна кърпичка, на която бе извезан монограмът му. Отпрати с жест притичалия сервитьор и се усмихна на Сабрина:

— Вие двете ще ме вкарате в гроба — бе останал без дъх. — Направо съм съсипан.

— Аз пък тъкмо се канех да ви придумам за още един урок по самба — каза тя и се усмихна на Шивон.

— По-късно — отвърна Шрадер и прибра носната кърпичка в джоба си. — И то доста по-късно. Не че имаш нужда от кой знае какви уроци, на теб ти идва отвътре.

— Съмнявам се, особено след като видях как танцува Шивон.

— Недей да забравяш, че съм израснала със самбата. Мартин е прав, ти имаш вродено чувство за ритъм. Ще свикнеш с движенията много бързо.

— Къде е Майк? — попита Шрадер, като се оглеждаше наоколо.

— Отиде да се поразходи.

— Всичко е наред, нали?

— Разбира се — отвърна усмихнато Сабрина. — Всичко е наред, просто той има навика да изчезва от време на време. Обича да бъде сам. Държи на своята независимост.

Шивон се извини и отиде да посрещне някакви свои приятели, които току-що бяха пристигнали.

Сабрина се загледа след нея и после се обърна към Шрадер:

— Шивон ми каза, че сте познавач на изкуството.

— Това ме ласкае. Колекционирам картини, но все пак съм само любител. А вие интересувате ли се от изкуство?

— Да, и то много, но за съжаление не ходя по изложби толкова често, колкото бих искала — така става, когато съпругът ти е маниак на тема спорт.

— Представям си. Майк определено е спортен тип.

— Имате ли слабост към някой конкретен период?

— Да, към Ренесанса — отвърна веднага Шрадер. — Единственият проблем е, че всички шедьоври от този период са собственост или на музеи, или на частни колекционери, които не искат да ги продадат за нищо на света. Така че трябва да се задоволя с шедьоври второ качество, но нали се казва, че подражанието е най-искреното ласкателство.

— Имате предвид фалшификати? — попита тя, като се престори на изненадана.

— Всичко е напълно законно, уверявам ви — побърза да я успокои той. — Щеше да има нещо нередно само ако се опитвах да показвам картините публично като оригинали.

— Нима цялата ви колекция е от фалшификати?

— Само част от нея. Шивон говорила ли ви е за „Светилището“?

— Спомена веднъж нещо, но аз така и не разбрах за какво точно става дума.

— Искате ли да видите?

— Разбира се, защо не?

— Ще предупредя Андре да каже на Майк къде сме, ако той се върне преди нас.

— Моля ви, недейте! — тя го изгледа заговорнически. — Майк се скри някъде и ме изостави. Нека разбере, че и други могат така.

— Добре, щом искате — той махна с ръка към къщата. — Тръгваме ли?

Сабрина облекчено кимна — последното нещо, от което имаше нужда Греъм, бе тя да даде на Драго повод да тръгне да го търси.

— Къде се запознахте с Майк?

— В Обединените нации — това бе самата истина. — Аз работя там.

— Наистина ли? С какво се занимавате?

— Преводачка съм, главно от френски.

— Звучи интересно — каза Шрадер и извади личната си карта от джоба на ризата си. Мушна я в един процеп и стоманената врата пред тях се отвори. Влязоха в асансьора и Сабрина каза:

— Понякога наистина е, особено когато свръхсилите се хванат за гушите.

Той натисна един бутон и се дръпна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.

— Аз се запознах с жена си в университета.

— Не знаех, че сте женен.

— Официално да, но с Катерина не живеем заедно от десет години. Тя е заклета римокатоличка, така че за развод и дума не може да става. Не че съм искал някога да се оженя повторно. Обичам да се наслаждавам на свободата си.

— Обзалагам се, че, откакто живеете тук, сте затрупан от предложения за женитба — засмя се тя.

По челото му мина гневна сянка.

— Така е, но това лесно може да се отгатне. Златотърсачите в Рио могат да извадят душата на човек, но аз винаги съм отблъсквал амбициите им с презрението, което заслужават.

Асансьорът спря и двамата се озоваха в къс коридор, застлан с червен килим, който водеше към тапицирана в бяло врата. Шрадер отвори и нея с картата си и изчака Сабрина отстрани да влезе първа. В бялата стая имаше седем картини — три отляво, три отдясно и една точно срещу вратата. Именно тази картина привлече вниманието й. Беше натюрморт — стара маса, върху която имаше две лули с дълги дръжки, обърната настрани чаша, флейта, стопена свещ и купчина исторически книги с оръфани страници; над всичко това, върху книгите, лежеше един череп.

— Хипнотизира, нали? — промълви Шрадер зад нея. — „Ванитас“18 на Хармен Стийнуик. Оригиналът, който е бил нарисуван приблизително към 1640 година, сега виси в музея „Де Лакенхал“ в Лайден.

— Такава отдаденост на смъртта — каза Сабрина, без да откъсва очи от картината.