Нощна стража

Беше впила очи във „Ванитас“. Черепът. Лъчите се пречупваха един в друг и в накъсаната светлина, която пронизваше тук-там картината, черепът се разпадаше на грозни петна и форми. Това бе само в подсъзнанието й! Усети как нервите й се изпъват от напрежение, но не можеше да откъсне поглед от „Ванитас“. Вече губеше контрол, когато изведнъж неясният силует отново завладя мислите й — само че този път падаше в бездънна пропаст. Падаше, падаше…

— Не! — изкрещя тя и дръпна слушалките от ушите си.

Шрадер бързо запали осветлението и изтича към нея:

— Сабрина, добре ли сте?

Тя избърса влажното си чело с опакото на ръката си.

— Съжалявам, не знам какво ми стана.

— Аз знам. „Ванитас“. Някои хора реагират така, но както ви казах, това зависи изцяло от подсъзнанието. Приемете моите извинения.

— Защо? Вие не сте виновен за мислите ми — тя вдигна слушалките и ги огледа. — Дано не съм ги повредила.

— Това няма никакво значение — отвърна той, взе ги от ръцете й и ги сложи върху шкафа. — Мисля, че едно бренди няма да ви се отрази зле.

Тя направи гримаса и поклати отрицателно глава:

— Благодаря, не пия. По-скоро бих предпочела глътка свеж въздух, тук изведнъж стана много горещо.

— Един момент, трябва само да изгася всичко тук. Тя се приближи до картината. На светло бе толкова различна. Толкова различна.

— Готова ли сте?

— Да.

— Майк сигурно вече се е върнал — каза Шрадер, когато влязоха в асансьора.

— Искрено се надявам да е така — отвърна тихо тя.

Греъм се прехвърли през прозореца на тоалетната, скочи леко на пода и затвори след себе си. Наплиска лицето и гърдите си със студена вода и седна на ръба на тоалетната да се изсуши с кърпата. Коляното му пулсираше, но го безпокоеше не толкова болката, колкото кръвта. Засега поне не се беше просмукала през бинта и той се надяваше, че кървенето вече е спряло. Обу джинсите си, навлече ризата и върза цветното шалче около врата си, после още веднъж взе кърпата, за да изтрие потното си лице.

Някой остро почука на вратата.

— Господин Греъм? — бе гласът на Драго.

— Момент — извика той, докато бършеше следите от перваза на прозореца.

— Добре ли сте?

— Да, имах проблем със стомаха — викна в отговор той, провери за последен път помещението и отвори вратата.

— Боже мой, изглеждате ужасно — възкликна Драго. — На приема има няколко лекари, ще кажа на някой да дойде да ви види.

— Няма нужда, вече всичко е наред. Просто се чувствам малко отслабнал — каза той и спря в началото на витата стълба. — Как разбрахте, че съм там?

— Всички части на имението, до които имат достъп и външни лица, се следят с камери — от съображения за сигурност, нали разбирате. Дежурният ви е видял да отивате към личния апартамент на господин Шрадер, който е точно до тоалетната — вратата вляво, така че, естествено, решил да ви държи под око. Тъй като ви нямало повече от десет минути, той се уплашил да не би нещо да не е наред и затова се свърза с мен. Както виждате, съвсем просто е.

— Добре, но откъде знае името ми?

— Дежурният, както и аз, знае името на всеки гост тук.

— Наистина съм впечатлен — каза Греъм.

— Уверявам ви, че не е чак толкова невероятно, колкото изглежда. Деветдесет и девет процента от гостите присъстват на всички приеми на господин Шрадер, а както може би ви е казала госпожица Сен-Жак, той дава приеми много често. Долу на рецепцията също има камера, а компютърът, в който се въвежда името на всеки новопристигнал, е свързан с терминала в контролния пункт, така че името на госта се появява и там. Дежурният трябва само да свърже лицето с името, и то за останалия един процент.

— Разбирам защо Шрадер ви цени толкова високо. Очевидно знаете как да си вършите работата.

— Налага се, господин Греъм. Както всеки друг в неговото положение господин Шрадер има много врагове. Ако забележат и най-малката слабост в системата за охрана, те няма да пропуснат да я използват, а това може да му струва живота.

— Така е наистина — съгласи се Греъм. — Между другото, преди малко казахте нещо, което ме накара да се замисля. Онази врата вляво от тоалетната води към личния апартамент на Шрадер, така ли?

— Точно така — отвърна предпазливо Драго.

— Тогава защо просто не събори стената и не присъедини тоалетната към апартамента си? Сигурно не я използват много често?

— Прав сте, но има нещо друго. Госпожица Сен-Жак разказа ли ви за Роберто?

— Не, или поне не си спомням.

— Господин Шрадер осинови едно момче…

— А да, тя спомена нещо такова — Греъм изведнъж се сети за това, което му бе казал Уитлок. — За детето, което поело свръхдоза хероин.

— Това се случи точно в тази тоалетна. Господин Шрадер обичаше това момче много по-силно, отколкото повечето родители обичат собствените си деца. След погребението той се закле да не пипа това помещение, докато живее тук.

Двамата минаха през игралната зала и излязоха във вътрешния двор. Драго погледна към градината.

— Ето там е жена ви, виждате ли я?

— Да.